Античен театър, Пловдив, 30.6.2019

текст: Никола Шахпазов, снимки: Орлин Николов-Orleff

 

Удивително е колко дълъг бе пътят, по който се стигна до първия концерт тук на великите и така грациозно остаряващи DEAD CAN DANCE. 

 

Когато бяхме ученици, това бе енигматична, метафизично-космическа група, която, бяхме убедени – никога нямаше да видим на сцена. Все пак, ДЖЕРАРД и ПЕРИ бяха затворили тази страница от живота си и работеха отделно, върху свои проекти… които, неминуемо, непреодолимо звучиха тъкмо като DEAD CAN DANCE.

 

 

Дори краткото им турне през 2005 не ни даде твърде голяма надежда - концертите бяха малобройни и твърде далече от нас.

 

През 2010 обаче ПЕРИ промълви – и то тъкмо в София!, онова, което се надявахме да чуем от години - че заедно с ДЖЕРАРД готвят не просто събиране, а пълно възраждане на DEAD CAN DANCE. Те вече бяха започнали работа над нов албум, който чухме през 2012. И ако ‘Anastasis’ беше доказателството, че двамата все още могат да работят отлично заедно в студийна среда, последвалото турне ни даде възможността най-сетне да преживеем концертната магия на DEAD CAN DANCE на нещо по-различно от видеокасети, дискове и винил.

 

 

Разбира се, преживяването беше величествено – ПЕРИ и ДЖЕРАРД бяха силни, уверени и очаквано пленителни, но имаше и още нещо – те отново звучаха като група, като колектив, в техните движения, жестове и думи нямаше дистанцираност и студенина. DEAD CAN DANCE наистина се бяха завърнали и знаехме, че този път ще бъде за по-дълго.

 

Онова, което се случи в следващите години, беше донякъде изненадващо – макар че си оставахме далече от първия концерт на групата тук, ПЕРИ и ДЖЕРАРД прегърнаха българската народна музика – по-силно от всякога досега. Знаем, че в музиката им се прокрадват елементи от българския фолклор още от времето на ‘Within the Realm of a Dying Sun’, но именно през последните години ДЖЕРАРД започна да работи в тясно сътрудничество с МИСТЕРИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГЛАСОВЕ, а миналогодишният DEAD CAN DANCE албум ‘Dionysus’ носеше непогрешимо балканска и българска атмосфера – както на музикално, така и на концептуално ниво.

 

 

Най-нормалното все пак се случи - космическите гласове на ПЕРИ и ДЖЕРАРД отекнаха заедно – в древния гръцки, римски и български Пловдив, на древния римски театър, над хълмовете и улиците, преплитащи исторически епохи и цивилизации, красота и хиляди символи – точно така, както се случва и в многоликата музика на DEAD CAN DANCE.

 

Няма да отречем - вълнението ни беше смесено с недоизказаното вътрешно напрежение и нещо като страх – дали все пак първата ни концертна среща с тях не е била толкова емоционална и важна, че втората няма да ни развълнува и наполовина?

 

Глупави притеснения – вторият концерт на DEAD CAN DANCE в живота ни и първи в родината ни беше триумф на красотата, на непресъхващата енергия на двама от най-смелите и иновативни музиканти на планетата.

 

 

До голяма степен за това преживяване допринесе атмосферата на Античния театър, но имаше и нещо дори по-важно – в Пловдив гледахме концерт, абсолютно различен от онзи преди 6 години. Тогава големият акцент падаше върху композициите от ‘Anastasis’, докато сега DEAD CAN DANCE бяха поели на ретроспективно турне, представящо възможно най-много от десетките лица на групата, преливали едно в друго в рамките на тяхната почти 40-годишна история.

 

Затова имахме шанса да чуем стари, прекрасно-мрачни и силно пост пънк повлияни песни като ‘In Power We Entrust the Love Advocated’, ‘Mesmerism’ и ‘Labour of Love’, както и страхотното ‘Bylar’, което те не бяха изпълнявали на живо още от 1996.

 

Разбира се, бяхме готови и за ‘Xavier’, и за хипнотичното ‘Yulunga (Spirit Dance)’, и за толкова хубавия кавър на Тим Бъкли класиката ‘Song to the Siren’, но сякаш не осъзнавахме колко обезоръжаващо силни ще бъдат ‘The Wind That Shakes the Barley’ (гласът на ДЖЕРАРД отекваше с яснота и изключителна мощ) и ‘Severance’ (отбелязващият същата вечер своя 60-и рожден ден ПЕРИ беше безупречен и впечатляващ както във вокалите си, така и в начина, по който леко и неусетно дирижираше всичко, случващо се на сцената).

 

 

Разбира се, за някои хора най-важни са били прозвучалите композиции от ‘Spleen and Ideal’, докато други са ронили сълзи на нещата от ‘Into the Labyrinth’, или пък на онези от ‘Within the Realm of a Dying Sun’, но значително по-важното е, че DEAD CAN DANCE направиха внушително дълъг лайв, в който нямаше и секунда пълнеж, в който липсваха компромиси и на който не бяха присъщи обичайните за концертните изяви на толкова други групи недостатъци. 

 

Затова и се страхуваме да изтъкваме най-силните моменти в първия концерт на ПЕРИ и ДЖЕРАРД тук – той бе свръхемоционално и едновременно с това тихо и медитативно преживяване, което възприемаме като голямо цяло, като момент във вселенското време, който премина, но и остана във всеки, присъствал там.