Seventh Void не съществуват от две години и в момента единственият шанс да хванеш на живо хора от Type O Negative, е да идеш на концерт на A Pale Horse Named Death. А тук са двамата барабанисти, минали през групата – Сал Абрускато, който записа барабаните за първите три албума на TON, преди да отиде в Life Of Agony през 1993 тук е вокалист и китарист, а наследникът му в TON Джони Кели поема палките за APHND. Затова и ми е чудно защо толкова малко хора са решили да видят тази група. В голямата зала на Mixtape 5 до края на вечерта едва ли има повече от 250 души. 

 

 

Концерта откриват нашите момчета The Flying Detachment. От лайв до лайв звучат все по-стегнато и сега не е изключение – никога не съм ги чувал с толкова плътен, тежък и хубав звук на живо. Китарите се впиват в мозъка, ритъмът реже филии съзнание – говорим си с Бъсти след лайва, че от трите групи тази вечер имат най-готин саунд. Забиват 30-ина минути от единствения си засега албум “Eyes in the Stars, Life in the Mud”, благодарят и слизат. Уви, гледат ги едва 50-ина човека, а категорично заслужават повече.

 

 

Това обаче не може да се каже за французите Molybaron. Личи си, че групата си е платила, за да бъде на това турне (не, че е лошо – практика е). Парчетата им са скучни, вокалите са досадни, имат проблеми с техниката и като цяло не стават.

 

A Pale Horse Named Death имат нов албум – пръв от 6 години насам. ‘When the World Becomes Undone’ излезе през януари тази година. Петимата обаче не слагат акцент върху само един запис – и трите албума са отчетени с по 5-6 песни всеки. Сетът им започва с ‘The Woods’ от новия, преди да се прехвърли към първия с ‘To Die In Your Arms’. И това разнообразие се запазва за целия концерт.

 

A Pale Horse Named Death прескачат през дискографията си, заиграват се с рифа на ‘Come Together’ на The Beatles, а феновете, макар и малобройни, се раздават, пеят със Сал и аплодират всяко парче. И той го вижда и видимо се трогва от публиката. Снима си я за спомен, прави си селфи на неин фон и не спира да повтаря, че без нас една група е нищо и че ако не са феновете, бандата му не би съществувала. Благодари на предните групи и казва, че е впечатлен от “Ah, Detachment Theory?”.

„Даде ни име на нова песен”, смеят се след концерта Сашо, Тото и Емо от The Flying Detachment. Освен тях виждам още няколко музиканти от родната сцена – Бъсти от Brodnik, Иван и Стефан от smallman, Вили и Олег от Brond.

 

 

Парчетата са тежък и бавен алтърнатив метъл, с доста готик заемки и пластове меланхолия, които ту се отдръпват, ту пак заливат залата. Сал не е най-добрият певец, когото можеш да чуеш и неведнъж се улавям да си представям колко по-добре биха звучали песните с по-специфичен глас. Това обаче няма как да стане - автор на почти всички парчета и на всички текстове, A Pale Horse Named Death е личната изповед на Сал Абрускато, неговата група, неговото сърце.

 

Има нещо, което трябва да се отбележи. Джони Кели е убийствен барабанист. И не, не смазва с техника или скорост. Но всеки удар върху барабаните му е като пирон в сърцето, като пестник в тила. На ‘Cracks in the Walls’ бандата намалява темпото и превръща финала на песента в близо петминутно аутро, което с всеки тон звучи все по-тежко и все по-бавно. Почти транс. Следва ‘Die Alone’ и за финал танци, скачане и хедбенг с бързата готик рок веселба ‘Killer By Night’. 

 

 

Това, което прави адски силно впечатление е, че A Pale Horse Named Death остават в залата докато всеки фен се снима с тях, вземе си автограф или просто си поговори с музикантите за минута-две. Никой от петимата не се скрива в бекстейджа, докато в клуба не остава само персоналът на Mixtape 5. Оказва се, че думите на Сал не са празни приказки.