DEAD CAN DANCE в Зала 1 на НДК

14 Май 2022

DEAD CAN DANCE

Astrid Williamson

Зала 1 на НДК, София, 14.5.2022

текст: Никола Шахпазов, снимки: Орлин Николов-Orleff

Всеки концерт на DEAD CAN DANCE е особено, особено важен за мен. И това е всичко друго, но не и преувеличение.

Защото аз открих музиката на ПЕРИ и ДЖЕРАРД някъде в края на 90-те, когато двамата вече се бяха разделили. Това автоматично ги постави в графата “култови групи, които никога няма да видя на живо”, което придаваше на DEAD CAN DANCE допълнителна доза мистика и далечна красота, но определено не ме правеше по-щастлив.

Нямаше как да достигна до някоя от датите на краткото им турне през 2005, а дългото мълчание след него допълнително ме убеди, че не ми остава друго, освен да си пусна за стотен път ‘Toward the Within’. И да поровя в руските торент тракери за някой стар обскурен лайв буутлег.

Когато БРЕНДЪН ПЕРИ свири в София през 2010 не просто имах възможността да се докосна до частица от музикалната магия на DEAD CAN DANCE, но и да помечтая за нещо повече. Защото тъкмо в интервю преди този концерт, два месеца преди официалното съобщение, ПЕРИ сподели една отлична новина. Двамата с ДЖЕРАРД отново записваха музика и съвсем скоро щяхме да чуем нов албум, последван от турне.

И, ето, понякога мечтите наистина се сбъдват – през 2012 най-сетне чух на живо ‘Nierika’, ‘The Ubiquitous Mr. Lovegrove’, ‘The Host of Seraphim’ и онзи великолепен кавър на ‘Song to the Siren’. Изключително преживяване, което ме срещна с една група, която сякаш не беше спирала да свири от създаването си в началото на 80-те. DEAD CAN DANCE бяха не просто впечатляващи, те бяха съвършени.

7 години по-късно в Античния театър на Филипополис, те отново бяха безпогрешни.

И така, очакванията ми за първия им концерт в София бяха кристално ясни. DEAD CAN DANCE щяха да представят поредния си изискан, изключително добре подреден и технически отлично изпълнен концерт. Нищо по-малко.

По традиция, ПЕРИ и ДЖЕРАРД дават възможност на някой от инструменталистите в техния бенд да открие вечерта със свои композиции. На предните им турнета гледахме изцяло инструментални сетове на ДЕЙВИД КУКЕРМАН, а този път позицията на подгряващ артист бе поверена на клавиристката АСТРИД УИЛЯМСЪН. Шотландката има впечатляваща музикална кариера (доста соло албуми, както и записи със STEREOPHONICS и ЛИСА ДЖЕРАРД), хубав глас и отчетлив стил. Приятна добавка в концертната вечер, но сякаш нищо повече от това.

До голяма степен е безсмислено да описвам красотата и внушителността на концертното преживяване с DEAD CAN DANCE. Неминуемо достигам до клишета като “космически”, “колосални” и “магически”. И рискувам да прозвуча патетично, като 11-годишен хлапак на своя първи голям концерт.

Но, както вече споменах, в случая не става дума за преувеличение. ‘In Power We Entrust the Love Advocated’, ‘Cantara’, ‘Black Sun’ и ‘Mesmerism’ наистина звучат безупречно добре, пренасяйки ме обратно към онези моменти в края на 90-те, когато нямах никаква представа как да нарека тази музика.

Гласовете на ПЕРИ и ДЖЕРАРД са все така силни и уверени, звучат превъзходно както поотделно, така и в своя класически синхрон. Всички на сцената свирят превъзходно, създавайки впечатление за класически оркестър (което става особено силно по време на ‘The Host of Seraphim’, когато ПЕРИ влиза в ролята на диригент)

В крайна сметка, колко приятно е отново да видиш онази група, която толкова дълго време си смятал за непостижима мечта, която ще си остане на рафта с плочи и дискове?