Боби Сайлър бе продуцент на шоуто на Джон Пийл по Световните служби на Би Би Си през последните 2 години преди смъртта му...

Андрей Владов: С какво помниш Джон Пийл?

Боби Сайлър: Всъщност, помня Джон като човека, при когото отивах всяка седмица с цяла купчина албуми. Давах му ги и той започваше да сумти и недоволства за това или онова CD, или как шефовете от горния етаж се опитват да го накарат да върши неща, които не иска. Въпреки че звучеше като твърде недоволен човек, в същото време той се и майтапеше с това. Джон имаше много хубаво чувство за хумор. Освен това беше и много сърдечен човек. Спомням си най-вече шегите, които си разменяхме всяка седмица, когато обсъждахме кои албуми да пускаме в предаването.

А. В.: Как избираше кои банди да пуска в шоуто си?

Б. С.: Джон беше уникален с това, че никой не можеше да повлияе на неговия избор. Имам предвид, че представителите на различните лейбъли изпращаха  албуми до редакцията, надявайки се, че Джон ще ги вземе и ще прочете написаното на обложката, което казва: "Това е следващата велика банда - трябва непременно да я чуете!" Но този номер не минаваше при Джон. Той вярваше само на ушите си - ще сложи CD-то в плейъра, ще си нахлупи слушалките, ще го чуе и ако го хареса, ще го пусне в шоуто. Беше много трудно, ако си му продуцент, защото се стараеш изключително много да го насочиш. Казваш му: "Това е страхотна банда, това е велико ново парче, Джон, трябва непременно да го чуеш!" Той само кротко ще го вземе, ще го сложи на купчината дискове до себе си и никога няма да разбереш дали го е харесал, ако не го чуеш, примерно, шест месеца по-късно в неговото шоу, когато той е решил, че е време да го прослуша и то си заслужава да бъде включено в плейлистата. Колкото и странно да звучи, но всичките ми опити, като негов продуцент, да повлияя на музикалния вкус на Джон, бяха безуспешни. 

А. В.: Вярно ли е, че той е прослушвал цялата музика, която му е била изпращана - както от лейбъли, така и от банди?

Б. С.: Джон беше от онези диджеи от старата школа, които сами намираха музика, ровейки се из музикалните магазини. В днешно време повечето продуценти и диджеи разчитат единствено на това, че някои ще им изпраща дискове. Джон отиваше сам да си търси музиката, която ще пуска. Така че парчетата, които звучаха в предаванията му, не бяха пробутвани и рекламирани от никого. Той се ровеше с часове по щандовете с плочи и CD-та, за да търси нещо, което да му грабне вниманието - било то корица на албум, музика, издадена от лейбъл, който той познава, или пък е чел нещо за дадения изпълнител.

А. В.: Каква музика слушаше през последните месеци от живота си?

Б. С.: Музикалните вкусове на Джон не се променяха - вероятно са били същите и през първия ден, когато е бил диджей. Може би не съм прав - защото, когато е започнал да пуска по радиото, е бил доста навътре в психеделичния рок от края на 60-те и началото на 70-те, фолк-психеделичната музика от онова време. Това по-късно прераства в прог рок и той е започнал да върти доста изпълнители от този стил. Когато пънкът започва да надига глава, Джон застава изцяло на негова страна. По-късно Джон Пийл е сред първите диджеи във Великобритания, които започват да пускат хих-хоп. Така че всеки път, когато се появява нов музикален стил, ушите на Джон веднага го улавят. Не случайно са негови думите: "Просто искам да чуя нещо, което не съм слушал досега." Това определяше начина, по който той подхождаше към музиката. Дори това да е на пръв поглед безсмислена електронна музика с бесни обороти, ако го кефи, той ще я пусне. Може и да е стар блусмен от 30-те години на миналия век - ако го хареса, ще го чуете в неговото предаване. В този смисъл, музикалните му вкусове останаха непроменени до последно. Той се интересуваше единствено и само от нещо ново и интересно, или пък от музика, която според него слушателите ще харесат.

А. В.: Смяташ ли, че Джон Пийл е незаменим?

Б. С.: Някои от качествата, които Джон Пийл притежаваше, са незаменими. Днес много хора имат страст към музиката, и то към различни стилове музика. Но огромното разнообразие от музика, която Джон слушаше, беше направо необозримо. Вече споменах - от стари блусмени, запазени само на пукащи винилови плочи, до авангардно японско техно. Малцина са тези диджеи, които имат толкова разкрепостен вкус. Второто нещо, което трябва да се знае за Джон, е това, че той бе забележителна личност. Не беше само музикален водещ. Музиката безспорно беше основното нещо в неговите предавания, но неговото присъствие между парчетата беше осезаемо. Никой не може да отрече, че това беше част от притегателния чар на неговото шоу - личността на Джон. Той можеше да ви накара да слушате някое парче, да говори за музика така, както малцина умеят.

А. В.: Но не е било трудно да се работи с него - освен в случаите, когато неуспешно си се опитвал да му пробутваш музика?

Б. С.: Не бих казал, че се работеше лесно. Имаше случаи, при които съм отивал при него или с моя идея, или с предложение, дошло от мениджмънта на Би Би Си. Ето пример - помолиха да попитам Джон дали иска да направи нещо по-специално, с което да отбележи 65-ия си рожден ден. Реших, че ще бъде чудесно да организираме три концерта. Единият в Ямайка с участието на някои от любимите му реге изпълнители, другият в Япония с някои от тамошните банди, на които беше голям фен, и третият във Великобритания или Щатите. Но в момента, когато предложих това на Джон, той просто изръмжа: "Не искам да се правят такива неща. Защо не ме оставят на мира, искам само да си пускам CD-тата и нищо друго." Трябваше много внимателно и търпеливо да подхождаш към него, ако искаш да го убедиш в целесъобразността на нещо. Много зависеше и в какво настроение ще го хванеш. Ако беше в кофти настроение - нямаш шанс, но много често беше и най-любезният и най-приятният човек на света. Спомням си случаите, когато съм имал проблеми извън работата. Джон веднага ме усещаше и винаги ме дърпаше настрана, за да си приказваме, просто ей така - за нещата от живота. В това отношение беше прекрасен човек.

А. В.: Беше ли капризен?

Б. С.: Не, не беше капризен, просто яростно защитаваше своето предаване. Знаеше какво прави и просто искаше да го оставят на мира да си върши работата, без да има външна намеса. Не обичаше външни хора, които идваха и му казваха: "Би ли пускал по-малко парчета от това CD, или би ли пускал повече такава музика, или ще говориш ли повече за това и това..." Успях да го накарам да направи някои неща - като това да споменава повече буквите "Би Би Си" в шоуто, но иначе Джон не се огъваше пред никого.

А. В.: Имаше ли стил музика, която не харесваше и никога не би пускал в предаванията си?

Б. С.: Всичко, което е мейнстрийм поп. Според мен причината за това е, че и без това го пускат навсякъде - защо и той да го прави. Което не значи, че не е пускал и песни на АББА, но, разбира се, това беше индийска версия на хит на АББА, или пък интересен ремикс на известно поп-парче. Той винаги успяваше да намери различен начин, по който да поднесе нещо, което вече сме чували по масовите радиостанции.

А. В.: Можеш ли само в едно изречение да кажеш защо, според теб, Джон Пийл беше толкова важен?

Б. С.: С две думи - той беше отдаден на музиката. До това се свеждат нещата - музиката винаги е била негова първа любов. Той не беше добър музикант, но с много хора е така. Той беше като футболен треньор - може да не си добър футболист, но да си гениален треньор. Същото важеше и за Джон - той имаше невероятния талант да усеща и открива музика, която го вълнува. Той вярваше, че със своя ентусиазъм може да убеди и други хора да я чуят. Понякога бандите, които пускаше, после потъваха в неизвестност, продаваха само по десетина албума и никой не чуваше нищо за тях. Но за всяка една такава банда той откриваше по един Дейвид Боуи, Марк Болан, T-Rex, Sex Pistols. Джон пускаше невероятно много музика, но намери и някои от най-големите ни изпълнители изобщо. Именно затова  Джон Пийл е най-влиятелната личност в британската музика през последните 50 години.