“Предпочитам да предизвикам интереса на 100 000 души, отколкото да накарам 1000 да си купят нещо и повече никога да не чуя нищо за тях.”

На 12 май 2008 г. легендарният продуцент на албума "In Utero" на Nirvana, както и на стотици записи на банди като Page & Plant, Neurosis, The Stooges, Pixies, PJ Harvey, Bush, Cheap Trick и кой ли още не - мистър Стийв Албини - ще изнесе концерт с групата си Shellac в клуб "Backstage" в София по покана на Тангра Мега Рок. Това бе и поводът да си поговорим с него по телефона за работата в студио, свиренето на живо и музикалната индустрия като цяло...

Васил Върбанов: Стийв, в момент си в студиото си. С какво се занимаваш?

Стийв Албини: С един леко необичаен проект – група, която трябва да направи песен за видеоигра, в която задачата е да свириш на различни инструменти. На момчетата им трябваха копия от парчето, но променено в подходящ за нуждите на играта вид.

В. В.: Лесно ли беше?

С. A.: О, беше само една песен и бяхме готови още преди да си поръчаме обяда. Нищо особено.

В. В.: Да поговорим за Shellac. На 12 май ще изнесете първия си концерт в България. Какво да очакваме от изпълнението ви?

С. A.: Свиренето на живо е основният приоритет за групата. Албумите документират това, с което се занимаваме в даден момент, но именно на сцената се разкрива истинската същност на Shellac, тъй като тримата взаимодействаме един с друг и с публиката, импровизираме, създаваме по-визуални и осезаеми неща, отколкото могат да се чуят от тонколоните... Лично за мен концертната дейност е по-важна от студийната.
За нас всяко шоу е своеобразна възможност да експериментираме със самите нас, използвайки музиката за критерий. Всеки концерт, всяка публика, всяка възможност да свирим е различна от другите, така че научаваме по нещо ново всяка нощ.

В. В.: Вероятно основната разлика се крие в присъствието на живата публика...

С. A.: Трябва да призная, че за нас групата е нещо доста егоистично. Интересува ни най-вече какво харесваме самите ние и какво искаме да правим, така че не бих могъл да кажа, че свирим за публиката в общоприетия смисъл на думата. Все пак е важно да хората да ни гледат, тъй като това изостря концентрацията. Можеш да грешиш колкото си искаш в репетиционната, но ако се направиш на глупак пред 100 човека, със сигурност ще се почувстваш доста неудобно.

В. В.: В София ще свирите заедно с едноличния проект на една дама от Берлин - Allroh. Разкажи ни нещо повече за нея.

С. A.: Истинското й име е Ане Ролф. Невероятна китаристка и певица е. Навремето е била в група, наречена Wuhling - музиката им е била само с барабани, китара и глас, като впоследствие са привлекли и басист - но това е било преди 15 години. Сега изнася само самостоятелни концерти - свири на китара и пее. Открихме я на един концерт в Чикаго и толкова ни хареса, че решихме да я вземем с нас в Европа. Фантастична е и се надяваме хората да я оценят. Освен това е доста по-лесно да  водиш със себе си на турне група, състояща се само от един човек, хе-хе!

В. В.: Кой филм ти е направил най-силно впечатление напоследък?

С. A.: Трябва да призная, че не гледам много филми. Не ги считам за добро изразно средство и не разбирам много от тях, така че вероятно съм тотално грешният човек, на когото да зададеш този въпрос.

В. В.: А слушаш ли музика за приспиване?

С. A.: Не, макар че понякога приятелката ми си пуска нещо, когато си лягаме. Старая се да не слушам музиката, над която работя. Ако например записвам с някоя експлозивна и агресивна група в студиото, у дома бих си пуснал нещо съвсем спокойно и тихо.

В. В.: Когато преди няколко месеца Radiohead предоставиха новия си албум "In Rainbows" за свободен даунлоуд, казаха, че могат да си го позволят, тъй като вече са спечелили предостатъчно пари. Трудно е една млада група да направи същото...

С. A.: Не съм съгласен. Младите групи могат да се възползват доста по-успешно от Radiohead от свободното разпространение на музика, поне що се отнася до популяризирането на музиката си. Преди масово навлизане на Интернет в живота ни, имаше само магазини за музика с дискове и плочи и беше адски трудно да рекламираш записите си, а на групите им се налагаше да харчат купища пари за пощенски разходи и да разпращат копия от албумите си на журналисти, букинг агенти и пр. Сега могат да го правят безплатно. Ако някой желае да популяризира групата си като цяло, тава свободно разпространение на аудио файлове е един чудесен начин. Идеята да продаваш дискове не е особено добра, ако никой не знае за теб. Лично аз съм на мнение, че ако хората чуят групата ти и се запалят по нея, рано или късно ще си купят и албумите ти, но това обикновено отнема дълго време. Ако успееш да си спечелиш заклет фен, със сигурност ще го накараш някой ден да си купи албума ти, но може да се наложи да чакаш и 20 години. В крайна сметка, не е и необходимо веднага да започнеш да продаваш - не това е обезателното начало на връзката ти с публиката.

В. В.: Преди това би било добре хората да дойдат и на концертите ти, нали?

С. A.: Да, или просто да се заинтересуват от групата - тогава рано или късно ще си купят албумите ти, ще дойдат да те гледат на живо или ще обърнат внимание на някой от другите ти проекти. Не е задължително да са намесени пари - важното е, че хората са научили за групата ти. Това е първата стъпка. Лично аз предпочитам да предизвикам интереса на 100 000 души и да им се харесам, отколкото да накарам 1000 да си купят нещо и повече никога да не чуя нищо за тях.

В. В.: Има ли групи, на които си попадал, сърфирайки в Интернет, след което си им се обадил с предложение да ги продуцираш?

С. A.: Не, не работя по този начин. Не обичам да се натрапвам на хората, тъй като по този начин бих ги поставил в неловко положение. Чакам да звънне телефонът, вдигам слушалката и който и да е насреща, започвам да работя с него.

В. В.: Ако погледнем списъка с албуми, продуцирани от теб, прави впечатление, че преобладават инди рок банди като Nirvana, The Breeders и Bush, но не липсват и имена като Page & Plant. Решил си да станеш по-мейнстрийм или самите Пейдж и Плант са станали по инди (от independent - независим)?

С. A.: Съвсем очевидно е, че Джими Пейдж и Робърт Плант са независими във всеки един смисъл на думата - мислят независимо, не дават отчет на никого, правят каквото си искат, ръководят се по собствения си график и не им пука какво говорят другите за тях. Същевременно, същото важи и за повечето ъндърграунд групи, с които съм работил - не са отговорни пред никого, освен пред самите себе си, и правят само това, което пожелаят. Странно е, но има и хора на върха на пирамидата на музикалния бизнес, и тепърва започващи кариерата си групи, които са напълно независими, никой не им възлага конкретни очаквания, нито им казва какво и как да правят. И с двата типа хора работя перфектно. Съчувствам на музиканти, които са обвързани със звукозаписната си компания, която очаква определени неща от тях и им казва какво да правят. Не знам как търпят подобно нещо.

Права: Тангра Мега Рок