Робърт Трухийо: Ебаси калта! Имахме няколко концерта, на които валеше... Опитвахме се даправим разни неща на сцената, но нищо не излизаше. Опитвах хедбенгинг, но краката ми непрекъснато се хлъзгаха. Викам си, уоу, и това даже не мога да направя. Да се надяваме, че това няма да се случи тази вечер, защото никак не е приятно. Но да се върнем на артуърка... Ако влезете на адреса missionmetallica.com, ще видите, че всичко се развива на определени етапи. Постепенно научавате какво се случва с оформлението на предстоящия албум и така ще бъде, докато не излезе самият албум. Мога да го сравня с цвете, което лека полека разцъфва и показва същността си. В момента вес още голяма част от това оформление е загадка. Ние, като група, довършваме вижданията си за графиката, артуърка, заглавията и всичко останало. Работим здраво, за да довършим тези неща.

Това е дебютния ти албум с Metallica, нали така?

Р.Т.: Да.

Трябваше ли да промениш радикално стила си на свирене?

Р.Т.: Не точно. През годините съм попадал в доста различни ситуации като музикант. Имал съм щастието да работя в различни музикални стилове. Когато бях в Suicidal Tendencies, свирихме доста агресивни неща. Всъщност ние още тогава свирихме с Metallica- подгрявахме им през 1993 и 1994 г. Онова отношение и  онази моя увереност, имам предвид физическото отношение към инструмента, има доста общо със стила на Metallica. Обаче пък съм бил и в група като Infectious Grooves, която е по-скоро ориентирана към фънк и джаз музиката. Това е група, която смесва Джеймс Браун със Slayer. Страшен купон, обаче това не е точно нещото, което правя в Metallica. В Metallica да си бас китарист означава да удряш струните колкото може по-яко, да си динамичен... В новия албум се опитвам да постигна точно това- удрям здраво. Когато чуеш как звучи ритъм секцията- барабаните и баса, можеш да си представиш как удря боксьор от тежка категория- някой като Майк Тайсън или онзи руснак... Това обяснява как се чувствах, когато записвах новите песни. Всъщност, аз записах всичко прав- нещо, което никога не съм правил преди. Обикновено седиш и се опитваш да се концентрираш. Записвахме всички заедно. Не знам как беше при Джеймс, но аз лично стоях прав и свирех така, за да усетя музиката. Беше много вълнуващо! Смятам, че цялата тази енергия е много добре запечатана в новите парчета.

Има ли някаква концепция в този албум?

Р.Т.: Бих казал, че основната тема или концепция в този нов албум е смъртта и това не е лошо нещо... Хората често ни питат: "Какво, по дяволите е "Death Magnetic"? Като чуете песните и прочетете текстовете, както при всички останали песни на Metallica, ще можете да си направите лична интерпретация на тази фраза. За мен "Death Magnetic" е... Ако погледнете обложката, ще видите, че това е е един гроб с магнитни вълни около него. Смъртта те привлича като магнит, тя те подканя и съблазнява. Смъртта е навсякъде около нас и се случва в определен момент, но нейният магнетизъм понякога кара хората да си играят със нея- независимо дали става въпрос за самоубийство, сърфиране върху огромна вълна или бънджи скок от някой супер висок мост. Става въпрос за крайности. За това как можеш да се намираш съвсем близо до смъртта и да се заиграваш с нея. Както вече казах обаче, всеки може да интерпретира заглавието както желае. Песните са много динамични и предразполагат към различни чувства, но иначе представляват едно общо музикално цяло. Обичам да си мисля за този албум като за една голяма и красива картина.

Колко различен е този албум от St. Anger?

Р.Т.: Много различен. Напълно различен. St. Anger беше много суров албум, там нямаше китарни сола, звукът на барабаните беше напълно различен. В този диск продуцирането на китарите е на много високо равнище. В него има великолепни мелодии. St. Anger беше с много по-гаражен звук, но той има своето място в историята на Metallica.
Джеймс вложи много повече в този албум, докато когато записваха предния, той беше в труден период. Там текстовете и музиката бяха написани с общи усилия, а за този албум Джеймс написа абсолютно всички текстове. Освен това се фокусираше сериозно върху мелодиите. Той си върна духа, отношението и сега е в стихията си. Сега той наистина се забавлява. Не пие, но има хъс и без да го прави. Нещата бяха много по-различни, когато се присъединих към групата. Джеймс беше много по-предпазлив, затворен в себе си и не позволяваше да се навлиза в неговата територия. Джеймс и Ларс са царе на аранжиментите. През годините съм имал късмета да мина през най-дората школа по аранжименти в хард рока и хеви метъла, от която човек може да се учи. Учил съм се от най-добрите в занята като Ози и Джери Кантрел. Така че да бъда в една стая с Ларс и Джеймс и да създаваме песни беше много вълнуващо преживяване и голямо предизвикателство.

Ти също си писал много неща като Accept My Sacrifice на Suicidal Теndencies, но това, което исках да те питам е следното: Миналата година Suicidal бяха тук и Дийн Плесънс ми каза, че е бил първият, на който си се обадил, когато са те взели в Metallica. Просто исках да проверя дали това е вярно...

Р.Т.: О, ами не си спомням със сигурност. Този спомен ми е доста мътен. Вероятно все пак съм се обадил първо на майка ми или на жена ми. Ако кажа, че съм се обадил първо на Дийн, жена ми ще ме убие.

Четете ли ревютата. Интересува ли ви мнението на медиите?

Р.Т.: Зависи. Ларс ги чете. Като цяло обаче, важно е, че ние самите сме доволни от това, което направихме по този албум. Вложихме много усилия и работихме здраво. на нас ни звучи супер. В момента се занимаваме със смесването и става все по-добре. Според мен най-важното е как се чувстваме ние. Това е важното.

Имал си възможност да работиш с много барабанисти. Барабанистите са особено важни за ритъм секцията, за инструмента, на който свириш ти. Кой е по-добър- Майк Бордин, Джими Де Грасо или Ларс Улрих?

Р.Т.: Това е много интересен въпрос, знаеш ли. Джими Да Грасо, при цялото ми уважение към него, е като метроном, докато Ларс или Майк Бордин може да разклатят ритъма понякога (пак искам да подчертая, че имам много голямо уважение към Ларс и Майк), но в творческо отношение Ларс и Майк Бордин са на друго ниво. Те притежават индивидуален стил. Ларс е уникален барабанист. Никой не свири като него. Някои барабанисти ми казват: "Хей, как успяваш да свириш с този? Той е буквално навсякъде." Това става със зрителен контакт между нас. Защото когато съм на другия края на сцената и някъде име акцент на барабаните, той не винаги е на едно и сащо място. Тогава се обръщам назад, поглеждам какво става и си казвам: "Аха, ясно". Майк Бордин удря здраво. Той е като боксьор. Има пещерняшки, племенен стил на свирене. Не е от най-техничните. Неговият стил също е уникален. Винаги съм свирил с качествени барабанисти- назависимо дали говорим за Дейв Ломбардо, Брукс Уокърмън или Стивън Пъркинс от Jane's Addicition. Тези са сред най-добрите в занаята и не мога да кажа дали някой е по-добър от другия. Те всички са велики! Много зависи от това, което търсиш. Брукс Уокърмън например, е невероятен фънки барабанист. Той беше в Infectious Grooves, докато Стивън Пъркинс от Jane's Addiction първи започна с онзи шантав пиколо похват на соло барабана, който всички прихванаха след 15 години... Така че те всички са много добри, но Ларс определено е най-добрият бизнесмен сред тях.

Свириш ли още фънк? Липсва ли ти?

Р.Т.: Да, вкъщи, в спалнята. В момента сме ужасно заети с Metallica. когато машината веднъж се завърти, Metallica се превръща групата с най-натоварена програма на земята. Аз обаче все още пиша такава музика и някой ден пак ще се случи да я изпълнявам. Обичам този тип музика и ми е много забавно да свиря такива неща.

Вярно ли е, че точно ти си повлиял на Майк Мюър да прослуша фънк?

Р.Т.: Мисля, че той винаги е харесвал тази музика, но в творчески план да, така беше. Помогнах му да дадем начало на Infectious Grooves. Тази група е наше, общо творение. Ето че Роки Джордж свири в една песен с Майк Мюър след повече от 12 години, така че никога не знаеш. За всичко си има време и когато то настъпи, може и да се случи пак нещо такова, но засега това не е нещо, за което си мисля всеки ден.