Когато се присъединих към групата, ние просто бяхме една шайка приятели от Лоуър Ийст Сайд и със сигурност никога не сме си представяли, че някога ще направим американско турне, а още по-малко, че ще обиколим света! Ние бяхме просто група приятели, група аутсайдери и бунтари, които мислеха по един начин и се събрахме да правим музика и да говорим за нещата, които виждахме и се случваха около нас. Послание, което е почти същото и днес в последния ни албум - 'The American Dream Died'.

Но ако през 82-83-а някой ми беше казал, че ще обикаляме целия свят, вероятно щях да му се изсмея в лицето. Щях да си кажа: „Кой по дяволите би искал да види моята скапана банда?!“ 

 

Този документален филм е наистина страхотен – вече имах възможност да го изгледам и трябва да кажа, че е много кинематографичен и приятен за гледане - различен е от традиционните музикални документални филми. Това е и един много личен поглед върху мен и Вини Стигма, нашия живот, кои сме ние като личности и като хора колективно в AGNOSTIC FRONT. Разбира се, вътре има и много музика, концерти и т.н. – ще видите Рейбийз, Тод Ют, Джими Гестапо и обичайните муцуни…

 

Ще видите почти цял концерт, който снимахме в Берлин, в SO36. Но това е и един невероятно личен разказ, защото зрителят има възможността да се запознае с нас на персонално ниво, извън групата - да влезе в дома ми с мен, децата и жена ми, и да видите истинския Роджър извън сцената, а също и Вини. Много искрен и откровен филм, който всъщност разказва за всичко това, което винаги съм говорил – за това да бъдеш истински.  

 

ЗНАЕШ ЛИ КОГА ИЗЛИЗА ФИЛМЪТ?

Не, за съжаление още не е ясно. Всъщност вчера говорих с Иън (Иън МакФарланд – режисьора) – би трябвало да излезе скоро. Филмът е напълно завършен – те просто все още изясняват разни финални детайли около излизането, така че предполагам до края на годината, някъде след излизането на моята книга, и филмът ще види бял свят.

 

Това отново е нещо доста лично. Вероятно знаете, започнах с писането на тази книга-журнал през 1999, но в последствие загубих черновата на няколко пъти – по време на атаките в Ню Йорк на 11 септември, а след това и заради онези вируси, които удариха толкова много компютри по онова време… Впоследствие, раждането на децата ми, преместването да живеем на друго място, участието в 3 групи и всичко останало ми отне много повече време, за да я завърша. Но пък съм много доволен от финалния резултат. Малко е странно, особено за тези, които ме познават - те знаят, че аз съм скромен тип човек и дори за мен е странно да се открия така и да споделя някои от моите истории и житейски опит…

 

Това е историята на един емигрант, дошъл в Америка и стигнал до „американската мечта“ с цената на много борба, някои провали, някои грешни решения, но който в крайна сметка успя да обърне нещата в положителна посока. Животът е пълен с моменти, в които си изправен пред избор – понякога правиш правилния, понякога грешния. И да, аз съм правил някои грешни избори, но последствията от това винаги са водили до много тежки, но полезни уроци, за да не повтарям грешките от миналото. 

 

Да, в интерес на истината, работим върху нов материал, но знаете колко е трудно – издаваш албум и се опитваш да пътуваш до възможно най-много и различни места, за да го представиш... и в един момент започваш да губиш връзка с времето. Но да, наистина работим по въпроса и дори на това предстоящо турне ще се опитаме да завършим някои от парчетата, които сме започнали до момента, за да видим до къде ще стигнем.

 

Със сигурност има нов албум на AGNOSTIC FRONT в процес на разработка, но най-вероятно няма да го чуете преди 2018... надявам се лятото на 2018 да го издадем… но никога не се знае – ще видим какво ни чака тогава.

ГОВОРИМ ЗА ДОКУМЕНТАЛНИЯ ФИЛМ, КНИГАТА И ТВОИТЕ КУБИНСКИ КОРЕНИ – ТИ ВСЪЩНОСТ СИ ЕДИН КУБИНСКИ БЕЖАНЕЦ – КОГА ПРИСТИГНА В АМЕРИКА?

В Америка пристигнах през 1969 или 68-ма, не помня с точност – бях 4-годишен, пристигнах с майка ми, бяхме 3 деца, като аз най-големията, а сестра ми беше едва на 6-7 месеца. Майка ми беше на 20-години – идва в чужда държава, не знае и дума на английски - беше доста страшно – тежка борба за оцеляване през целия ни живот. Всичко това е разказано в книгата ми – тази борба ме изгради като личност и ме направи това, което съм. И нека ви кажа още нещо – основната причина да искам да напиша тази книга и я да завърша, са моите деца – искам те да са запознати с моята историята - кой съм и от къде идвам, за да могат и те да разказват на своите деца. Защото те живеят много различен живот от този, който аз съм живял – и мисля, че за тях е важно да са наясно с борбата, която аз, жена ми и хората около нас са водили за стигнем там, където сме сега. 

     

НАСКОРО ИЗЛЕЗЕ ФИЛМЪТ ЗА ТУРНЕТО НА ROLLING STONES В ЛАТИНСКА АМЕРИКА  - 'ОЛЕ ОЛЕ ОЛЕ', КЪДЕТО Е И ПЪРВИЯТ ИМ КОНЦЕРТ В КУБА. АКО СИ ГО ГЛЕДАЛ - СИГУРНО СИ ОТКРИЛ МНОГО НЕЩА ЗА ТВОЯТА РОДИНА? 

Не, не съм го гледал, но сега като го споменахте ми стана интересно и бих искал да го гледам. Знаете ли, ние опитахме да отидем в Куба и това беше планувано да бъде част от нашия документален филм – имахме организиран концерт, имахме самолетни билети, майка ми и брат ме също трябваше да дойдат с нас - тя щеше да ни покаже, къде сме живели и всичко останало… Но в последния момент, когато трябваше да си получим кубинските визи...

Защото ние не можем просто така да отидем в Куба – трябва да имаш основателна причина, дори и да казват, че е отворено за пътуване, това не е вярно - в Америка трябва да изпълниш 12 критерия, за да можеш да влезеш в Куба… а всичко това беше организирано, заради снимането на документалния филм… и в последния момент се разбра, че аз, брат ми и майка ми няма да получим визи.

Това става в петък, а ние трябваше да заминем в събота, но бяхме спрени и всичко беше отменено. Изгубихме самолетните билети и всичко останало – най-лошото е, че не можахме да направим този концерт. Това беше основната причина да организираме всичко това – да свирим в Куба и да снимаме концерта, като част от документалния филм… но всичко пропадна.

Е, ВРЕМЕТО Е ПРЕД ВАС – ВИНАГИ МОЖЕ ДА ПРОБВАТЕ ОТНОВО ДА СЕ ВЪРНЕТЕ. ИМАШ ЛИ СЕМЕЙНИ ВРЪЗКИ В КУБА И ХОРА, С КОИТО БИ ИСКАЛ ДА СЕ СВЪРЖЕШ?

Да разбира се, много бих искал да отида в Куба – половината от моят фамилия живее в Куба, всички роднини по майчина линия са там. Бащината страна на семейството е в Америка. Имам лели, братовчеди и много роднини в Куба. А също така и сме свирили с една кубинска хардкор банда – помогнахме им да дойдат в Америка и дори свириха на Black And Blue Bowl – казват се ARRABIO и са ни приятели. Те организираха концерта ни в Куба и цялото пътуване до там. Не е като да не сме искали да отидем в Куба – точно обратното, но предполагам проблемът е, че властите не допускат така лесно кубинци, напуснали страната преди 1971, защото са смятани от режима за анти-Кастро…

 

Все още има много неясноти, но мисля че в следващите няколко години нещата ще се променят доста бързо и се надявам, че тогава и ние ще можем просто да се качим на самолета и да отидем в Куба.

 

 

Ами да, официално аз станах американски гражданин през 2006 година! От самото начало на нашите международни турнета, когато идвахме за първи път в Европа, пътувах с един документ, който се наричаше Разрешение за повторно влизане в САЩ. Беше изключително трудно да се пътува по този начин, а и тогава нямаше Шенгенски-визи и нищо подобно.

 

Всяка отделна държава, през която минавахме, трябваше да ми издава индивидуална виза и съответно никой не искаше да е първият, които би ми дал виза, защото нямах истински паспорт, а само документ, който ми дава право да се върна в Щатите, но с него бих могъл да отида във всяка една друга държава и да поискам гражданство… И на практика никой не искаше да ме пусне в страната си така лесно. Впоследствие се запознах с човек от Холандското посолство, чийто брат се оказа голям фен на AGNOSTIC FRONT. Той започна да ми съдейства за получаване на първата ми виза за всяко следващо пътуване в Европа, за да може след нея да получавам по-лесно визите за останалите държави. Разбира се, той и брат му винаги бяха в гест-листа за всичките ни концерти ха ха.

Но наистина беше много трудно! По-късно майка ми успя да отиде до Куба и да се сдобие с всички наши стари документи от там и съответно подадохме заявления за паспорти и така през 2001 година се сдобих кубински паспорт. Но и с него продължаваше да бъде много сложно да се пътува, защото всеки път, когато го проверяваха, чувах едно и също „това сега истинско ли е... фалшиво ли е?!“ … Ясно е, че няма много кубинци пътуващи по света и никой не е сигурен какво да прави с тези паспорти…

 

Освен това трябваше да се преборя с много бюрократични и правни проблеми, за да получа своето официално американско гражданство след 37 години живот в Америка.  

 

Ами, в момента се смея! Нека ви кажа какво мисля – светът винаги ще бъде това, което е. За съжаление, всичко се свежда до жажда за власт и пари – на хората не им пука за другите хора, човечеството е загубило човечността си и всякаква способност за състрадание…. Разбира се, единственият интерес на богатите е да стават още по-богати, без значение по какъв начин и изобщо не ги е грижа, как това саботира бедните и честните хора, които се опитват да изплуват.  Това за мен е и специфичното на AGNOSTIC FRONT – винаги сме говорили за подтисничеството и как да се справим и опълчим на това потисничество, събирайки се в група от инакомислещи хора и според мен, нова е причината тези хора да се асоциират с AGNOSTIC FRONT. 

 

 

Това е нещо, което сме правили винаги – на турне обикновено не правим паузи, просто тръгваме и продължаваме до края без да спрем. Нямаме никаква специална подготовка. И знаете ли – едно от най-досадните неща, когато си на турне, е чакането – готови сме и нахъсани да излезем и да свирим, просто искаме да излезем и да го направим, но винаги трябва да чакаме и чакаме, защото почти винаги свирим последни… това е адски досадно. Ще излъжа, ако кажа, че не ни е трудно, заради възрастта. Но ние се опитваме да адаптираме начина, по който правим турнета през годините, заради всичко това.

 

Честно казано, вече не можем просто да скочим във вана и да тръгнем – и със сигурност няма как да се случи по този начин, когато сме 31 поредни дни на път. Повечето банди не правят толкова дълги турнета. И наистина е трудно, особено за мен – трябва да крещя всеки ден и да давам най-доброто от себе си – нямам право на болнични, правя го дори когато съм болен. Излизал съм на сцената с треска и висока температура, но пак съм правил, каквото се очаква от мен. Защото наистина искам да дойда в твоята или твоята страна, когато и да е това и да представя групата си по най-добрия начин и винаги ще дам всичко от себе си това да се случи. 

 

Ха ха, да, децата ме наричат „тате“. Рохерио е правилно, но аз отдавна съм свикнал с името Роджър, още от 4-и клас. Дълго време в началото, повечето хора не знаеха как се произнася наистина името ми – наричаха ме как ли не: Рогилио, Рожело, Роголио и в един хубав момент учителите започнаха да ме наричат Роджър и вече всички научиха името ми – бях доволен, че накрая хората започнаха да знаят името ми. Но пък си харесвам и истинското име – аз съм си Рохелио. 

 

 

Ха ха, о човече! Щях да кажа, че причината аз да съм Роджър е това, че Вини вече беше откраднал 'Стигма' ха ха! ОК, ще ви кажа нещо напълно откровено – ако не беше Стигма, не съм сигурен, че щях да правя всичко това, което правя. Той е моето основно забавление – едно от любимите ми неща е да гледам как се храни Стигма! Ха ха ха... Освен мен, Стигма има способността да забавлява заобикалящия го свят – хората просто го обичат! И това не е просто поза за сцената, за пред хората – това си е той и то през цялото време! Ето, заради това забавление, аз се чувствам добре когато съм на турне.

ВРЕМЕ ДА ЗАВЪРШИМ ТОВА ИНТЕРВЮ – СПОМНЯШ ЛИ СИ ПЪРВИЯ ПЪТ, КОГАТО СВИРИХТЕ В СОФИЯ?

Да, разбира се! Беше велик концерт! Мисля, че сме свирили само два пъти в София - и двата концерта бяха незабравими, но първият беше напълно феноменален. Бих казал, че това е един от най-лудите концерти, на който сме свирили. Наистина е кофти, че трябваше да минат 9 години, за да се завърнем отново, защото би било логично да идваме всяка година или поне толкова често, колкото издаваме албуми… За съжаление, някой процеси не зависят само от мен, но това пък ме прави още по-щастлив, че сега, най-накрая, се връщаме. Между другото, аз тренирам Жиу-Жицу с един приятел, който е от София и той също се вълнува много, че отиваме ще в родината му.