Респект към Manic Street Preachers, които все още създават своята музика, макар и в дебелата сянка на слевното си минало. Те още веднъж потвърждават, че вълната на общественото мнение, което често е доста критично към тях след мистериозното изчезване на китариста Ричи Джеймс Едуърдс, няма особено значение, когато иде реч за изкуство. Никакви остри полемики не са в състояние да заличат направеното от тази група през годините. Ричи изчезна безследно от лондонския хотел "Ембаси", след като освободи стаята си в 7 ч. сутринта. Колата му бе намерена изоставена на 14 февруари 1995 г. близо до моста по пътя за Уелс. Никой не го е виждал от тогава... Все пак, това ревю няма нищо общо с любимата ти седмична програма по Тангра Мега Рок - "Necronomicon". То трябва да се заеме с бандата, която по най-възвишения начин преодоля трагедията и някак си успя да продължи да бъде "нещо". Една банда от Уелс. И като се има предвид на какво е способен Уелс, това, което ви съветваме да направите, е да не подценявате способностите на Manic Street Preachers. "Send Away the Tigers", надяваме се, ще реабилитира групата, която, нека си го кажем направо, направи доста грешки по време на скока си от пънк рока към брит-поп сцената, свързвана толкова много с нея днес. Албумът носи горчиво липсващото от последните дискове чувство на духовна свобода. В някои от песните пулсира гняв ("Rendition"), докато други подчертават носталгичното усещане за загуба ("The Second Great Depression"). Нина Першон от The Cardigans се справя отлично с гост-вокалите в "Your Love Is Not Enough", а "Imperial Bodybags", в разрез с останалите парчета, напомня за най-добрите опърпани гаражни груув ритми на Thin Lizzy. Всеки, който вече си е създал някакво мнение, надали ще има нужда от препоръки, но за отворените и свободни от предразсъдъци индивиди този албум може да се превърне в едно чудесно пътешествие. Насладете му се.