Казват, че Канада е земята на талантливите рок музиканти. Имайте предвид, че имена като Rush и Voivod са станали символични заради корените си... и ето, че днес пред нас имаме още една група оттам - A Purfect Murder. Те са трудни за обругаване, макар че първите им албуми са определено много по-индивидуални от последните два (включително новия), въпреки че също наблягат на могъщи рифове и спонтанен груув. Проблемът е, че A Perfect Murder почти прелетяха разстоянието и времето от хардкор сцената до траш метъла и после започнаха да гепят емблематични пантерски акорди и преходи точно като тези на Black Label Society или Down. Това не само е дразнещо, но и безсмислено. "War of Aggression" веднага се набива неприятно на уши с твърде бавното си темпо и недоизпипани преходи. Няма нищо разтърсващо в един такъв диск и въпреки това не можеш да кажеш, че е слаб, само защото някой е свил няколко трика от музикалния исторически музей. Дали албумът е свободно падане или развитие, ще си каже тежката дума времето, но едно е сигурно - песни като “Fortunate Son” минават границите в добрия смисъл на думата, независимо дали Pearl Jam са били влияние, защото парчето кърти. Същото важи за “Sadist” и “In Hell”, които са крайни, груби и агресивни. Без да е нищо бляскаво, новият диск на A Perfect Murder минава за сносен, особено за тези, чиито изисквания за оригиналност не са толкова високи. Жалко, защото тази група очевидно не планува да се завръща към корените си.