Помниш ли NWOBHM? Не? Тогава може би татко ти ще си спомни, защото това се случи преди 27 г., след упадъка на класическия хард рок и без време загиналия пънк през 1979 г. Тогава изведнъж милиони групи се излюпиха от всеки ъгъл във Великобритания. Satan, Angel Witch, Diamond Head, Raven бяха измежду най-изявените имена, въпреки че единствено Iron Maiden и Saxon (до известна степен) устояха на теста на времето. Други, като Tresspass, Holocaust и, да, Blitzkrieg, щяха да бъдат напълно забравени, ако не бе тяхната репутация на вдъхновение за Metallica. И, ако щеш вярвай, но точно тази репутация е причината все още да имаме наоколо (макар и без да ги забелязваме особено) групи като Blitzkrieg. “Theatre of the Damned” е десети албум в дискографията им и, като повечето предишни, му липсват съществен съставки, които биха го направили поне малко интересен, защото, нека си го кажем, вече никой не очаква Blitzkrieg да бъдат вълнуващи. Първо, Брайън Рос притежава онзи дразнещ навик никога да не променя извивките на гласа си в края на всеки изпят ред, който те кара да са чувстваш все едно слушаш същата онази песен “Blitzkrieg” отново и отново, без значение кой албум е това. Лириките са смешни, почти наивно енимационни, сякаш писани в предучилищната. Все пак, въпреки всичките си негативни страни, групата все още може да впечатлява с безкомпромисни хеви рифове - нищо, че имаш чувството, че си ги чувал безброй много пъти. Като фен на NWOBHM, ми е трудно да срина със земята този диск, но има определени причини, които мекарат да си мисля, че днес Blitzkrieg едва ли са нужни някому.