Тъй като музиката е продължение от самите музиканти, не винаги се очаква останалите хора да харесат това, което слушат. Има банди, които творят за собствено удоволствие и остават неизвестни; има такива, които свирят за удоволствие и стават известни; банди, които не стават известни, въпреки че правят музиката си за феновете; и накрая - такива, които се прославят, като задоволяват вкусовете на публиката си. Къде са в цялата тази схема са Throwdown? Много просто. От 1997 до 2001 г. тези момчета от Ориндж Каунти бяха брутален, режещ като нож, опран в кокала стрейт едж хардкор, но когато тогавашният втори китарист Дейв Питърс пое вокалите, нещата внезапно се промениха. В началото за добро. “Haymaker” (2003) беше зверски албум! Пълен догоре с брейкдаун моменти и олд-скуул хардкор клишета, дискът беше като глътка свеж въздух по времето, когато всяка група се опитваше да преоткрива шведския метъл. Две години по-късно Throwdown, вече познати най-малкото заради химна си “Forever”, издадоха “Vendetta”. Не че беше лош албум, но звучеше малко... ъъъ... твърде метълски за тях. И след като си видял как A Perfect Murder се подхлъзват надолу и се разбиват в стената заради влиянията си от Pantera, някой би поклатил глава, твърдо предубеден към новата посока на Throwdown. Tози някой щеше да е ужасно прав в прогнозите си, защото “Venom and Tears”, с цялото си шредване, бъхтене и блусарски китарни сола, напомня на Crowbar, Corrosion of Conformity, Down и най-вече на Pantera. Дали това е колективно отказване от хардкора или умишлен опит да се завладее метъл сцената, за нас остава неясно, но болшинството стари фенове преценяват албума като горчива неприятна изненада. Сякаш Питърс е репетирал с часове как да копира Анселмо преди да влезе в студиото. Даже наслагваните един върху друг вокали в бекграунда на песни като “I, Suicide” звучат толкова познато, че ти се налага да погледнеш отново кутийката на диска, за да се увериш какво слушаш. Най-досадното нещо не е масираното влияние на Pantera. Дори не е слабоватата кавър версия на “Propaganda” на Sepultura. Не бива да очакваш всеки да бъде уникален днес - става въпрос за рифове, които са били измислени преди много време. Това, което дразни в случая, е, че Throwdown очевидно са пакетирали хардкор отношението си в картонена кутия и са забравили да я вземат, когато са се местили. Съжалявам, момчета, но едно време, когато си падахте по бокса и стрейт еджа, бе далеч по-вълнуващо.