Финландия може и да е дала на света Amorphis и H.I.M., но тези банди излязоха сравнително скоро в сравнение с Hanoi Rocks, които направиха най-съществените си удари между 1979 и 1985 г. Техният лидер Майкъл Монро (кое е това момиче?) дори стартира солова кариера, след като групата се разпадна в средата на 80-те. При положение, че бяха единствената сериозна глем рок икона по онова време, Hanoi Rocks така и не успяха да станат толкова големи като кумирите си New York Dolls и The Stooges, но странното в случая е, че повечето американски глем метъл групи признават без бой, че са повлияни от имиджа им. Въпреки че се разделиха преди толкова години, Майк и Анди МакКой накрая намериха причина да се съберат и го направиха през 2002 г. “Street Poetry” се явява техния трети албум оттогава и съвсем лесно може да се определи като най-добрият им въобще, ако не смятаме класиката “Self Destruction Blues” (1982). Не че актулният диск на тези юнаци е задължителен за имане, но в последно време не можеш да чуеш кой знае колко много подобен старошколски рокенрол. Логично, не можем да очакваме, че това ще продължи още дълго, затова, преди да се е сговнило пак, си направи усилието да го чуеш. Този диск сърби, убива и даже нахалства над сетивата ти на моменти. Личните ми предпочитатния са “Worth Your Weight in Gold” (някой каза ли Golden Earring?) със секси ретро чувството си, “Powertrip” - заради приповдигнатото настроение, и “Walking Away”, напомняща на евтина, но интригуваща версия на “Streets of Love” на The Rolling Stones. Не лош албум, всъщност... Ако се чувстваш изморен от съвременната сцена и отчаяно искаш нещо старомодно, но непретендиращо да бъде безпогрешно, действай.