Когато Дейв Грол ползва услугите на продуцента на ‘Nevermind’, Буч Виг, кани на гости Крист Новоселич и Боб Мулд (Давай, Боб, ние в ТМР те обичаме!) и възлага основните китарни упражнения на Пат Смиър, не е нужно да си Айнщайн, за да се досетиш накъде отиват нещата. Един съвет, не бързай да слюноотделяш. Изчакай малко с мантрата Nirvana. Седмият студиен албум на Foo Fighters има дълбоки корени в 90-те, но е много повече от сбора на съставните си части. ‘Bridge Burning’ е перфектната откриваща песен. Нищо чудно, ако след време ти стане по-любима от сингъла ‘Rope’ или онова забавно видео с Леми, ‘White Limo’. В ‘Dear Rosemary’ вече става ясно, че ‘Wasting Light’ няма да е случаен албум. Никой не трупа най-добрите си песни в самото начало, това е закон. Друг бъдещ хит е ‘These Days’. Това парче е толкова радиофонично, че трябва да се пуска с терапевтична цел. От време на време можеш да усетиш по някой полъх от гръндж епохата- най вече леки нюанси тип Screaming Trees и даже малко Alice In Chains. Мисля, че тези две имена ще убедят и най-летаргичните чичковци, в които се превърна част от онова поколение, че Foo Fighters държат на идеала, въпреки че от гледна точка на пуританите, отдавна са минали на страната на комерсиалната музика. Аз не мисля така, но те уверявам, че има много, които го правят. И така, да видим какво се получи... Силен албум, особено в сравнение с предишния. Най-вероятно няма да стане класика, но това хич не му пречи да отлепи тапетите в хола ти, ако му дадеш жега. Ако очакваш Nirvana, както вече казах, не разчитай особено. Календарът показва 2011. Дори да се върне грънджът, по-млад няма да станеш, това е сигурно, приятелю, така че завърти копчето до 10 и посрещни първите признаци на критическата с достойнство.