За вече понабъбналата дискография на Amorphis може да се говори много дълго, а да се спори по различни въпроси, отнасящи се до нея, вече стана доста банално и би отнело още повече време. В рамките на няколкоко години групата успя да промени състава си, стила си, а днес имат голяма творческа продуктивност, която ражда нов албум година и половина след издаването на предишния. Ако някой не е харесал “Eclipse” (2006), то и логичното му продължение, “Silent Waters”, няма да го впечатли. Ако обаче имате положително отношение към настъпилите промени в лагера на финландците, вероятността да одобрите последния албум е твърде голяма. С оглед на това, че в него са включени песни, за които не е останало място в предния, сходното звучене между тях е обяснимо. Томи Йоутсен направи блестящ старт преди година, а сега е още по-уверен. Вокалите му са разнообразни и успяват да привлекат вниманието дори в по-бавните и спокойни песни. Впечатление в “Silent Waters” прави и по-агресивният му и гърлен начин на пеене. Като цяло, албумът е еднороден и преходът между песните е плавен, но това е и предпоставка за липсата на открояващи се композиции. Определено, едноименното парче е най-лесно смилаемо, а “Towards and Against” впечатлява с мощта си, но трудно можем да определим мястото на лидер - задача, явяваща се доста по-лесна в миналия албум. Няма как да избягаме от записа от 2006 г., защото “Silent Waters” звучи почти като неговото съдържание - пълно с тежки и приятни рифове, мелодии, сходни на старите, и положително цялостно впечатление... както и преди. “Silent Waters” продължава и друга традиция на Amorphis - да пресъздава част от финландския национален епос “Калевала”, както това се случваше не само в “Eclipse”, но и в “Tales from the Thousand Lakes” и “Elegy”. И така, след поредното внимателно слушане, се чувствам длъжна да препоръчам вече споменатите песни, както и невероятното акустично произведение “Enigma”. Не че ги категоризирам като фаворити, защото и останалите парчета несъмнено имат качества, но поне дават някаква най-обща представа за звученето на албума. Накратко, Amorphis отново са се постарали да предложат нещо добро. Опитът им е сполучлив и с малко изпреварва предшественика си, но в никакъв случай не надминава очакванията.