“Dark Passion Play” безспорно е един от най-очакваните метъл албуми за 2007 г. Раздялата на Nightwish с вокалистката Таря, дългото очакване да бъде обявена заместничката й и да се издаде дискът почти подлудиха феновете на групата. Новата певица, Анет Олсон, впечатли изненадващо бързо с липсата на гласови качества, каквито без съмнение са необходими, ако смяташ да ставаш част от състав като Nightwish. Откъсите с нейно пеене, пуснати в Интернет месеци преди албума, разочароваха мнозина. За съжаление, чутото от вече целия “Dark Passion Play” потвърждава негативните настроения. Първото, което прави впечатление, е по-голямата от обикновено дължина на песните. Още отварящата, “The Poet and the Pendulum”, е учудващо разнообразна и сложна. След това става ясно, че за вокалите новата певица е получила голяма подкрепа от колегата си Марко Хиетала. Това е и едно от най-хубавите неща тук и въпреки че прогнозите, че басистът може да поеме изцяло ролята на фронтмен, не се оправдаха, включванията му в парчетата от “Dark Passion Play” са чести и са единственото нещо в диска, което изненадва приятно. Уви, не можем да избягаме от темата за новото момиче в състава, колкото и да се опитваме да оценяваме музиката, изключвайки слабото й представяне. Гласът й е изключително немощен и еднообразен, което автоматично приковава вниманието и трудно можеш да се абстрахираш от тези очевидни липси. Но нека се върна отново на песните... “The Poet and the Pendulum” е доста странен избор за начало на албума. Със своята дължина и познати оркестрални орнаменти може спокойно да ви разочарова и да не поискате да чеуете останалото. От друга страна, няма как да отрека, че следващите я “Bye Bye Beautiful” и “Amaranth” са едни от най-приятните парчета в “Dark Passion Play”. Не защото са невероятно сложни или интересни, напротив - максимално опростени са, но имат запомнящи се припеви и лесно зарибяващи мелодии. Както и при другите песни, така и тук, включванията на Марко спасяват положението да не бъде абсолютно безнадеждно. Поредният минус са твърде клишираните рифове и акорди, които могат да се чуят често из целия запис. Не можем да бъдем доволни от такова съдържание след толкова време за записи, което Nightwish сами си отделиха. Да не говорим, че почти навсякъде епичните подобия на оркестрации създават впечатлението, че слушаш саундтрак към някой нов филм, а не дългоочаквания метъл албум на любимата си група. Тук е мястото да отбележа присъствието на песен като “Master Passion Greed”, която с оригиналния си замисъл качва значително общата оценка на “Dark Passion Play”. Лошото е, че до края на диска трябва да преминем през още изпитания - от скучноватата акустична “The Islander” до пълната с клишета “Meadows of Heaven”. Тук-там има по някое чудесно китарно соло и включване на някой и друг непознат и интересен инструмент за музиката на Nightwish, но те са твърде малко, за да променят цялостния облик на албума. След всичко написано, заключението идва логично. “Dark Passion Play” е разочарование. Не само за феновете на Nightwish, но и за цялата метъл общност. Показва какво не трябва да правят групите, ако не искат падението им да е в кърпа вързано. Финландците се изложиха с избора си на нова вокалистка, излишно забавиха издаването на албума си и не оправдаха чакането му. Не виждам с какво могат да измият натрупания срам. Честно казано, бих се зарадвала, ако Марко остане член единствено на Tarot...