Сякаш този албум се появи твърде бързо след предшественика си. Вярно, две години не са никак малко, но с активното си и стабилно присъствие на сцените по целия свят, Arch Enemy запълниха с музика всяка свободна минута. След излизането на “Doomsday Machine”, реакциите бяха най-различни. Сега положението е почти същото, защото групата е продължила развитието си в насоката, поета с предния запис, но придавайки й малко по-различна форма. С вникването в новите песни, посланията се избистрят, а мелодиите звучат доста познато. Братята Амот са, както винаги, основният стълб, върху който се гради обликът на цялата група. Това, което са създали талантливите момчета, за пореден път е впечатляващо - все пак, музиканти от толкова висока класа, каквито са не само китаристите, но и всички останали членове на групата, няма как да постигнат слаб резултат, колкото и критики да отнасят напоследък. Анджела Госоу също успява да помогне за изграждането на типичния злокобен звук и отново го прави със замах. Въпреки това, около нейното представяне в “Rise of the Tyrant” може и да се поспори, тъй като в някои песни изскача колебание дали наистина този път не е използвала ефекти за гласа си. Едно е ясно - тя не звучи естествено в по-голяма част от албума. Arch Enemy поемат рискове с издаването на всеки свой следващ запис, по-точно с промените, с които предизвикват публиката, свикнала с предишен техен образ. В новите песни не липсва агресия, нито брилянтна техничност, та дори и очакваната мелодичност, и все пак “Rise of the Tyrant” е доста хаотичен и объркващ. Впечатлението за диска лесно може да премине от една крайност в друга, затова за слушателя е препоръчително да застане някъде по средата, за да съумее не само да оцени слабостите, но да чуе и силните моменти в актуалния опит на шведите. Не случайно сирени ни предупреждават още в самото му начало, че предстои нещо странно...