Припомням си ревюто на предишния албум на Iced Earth, което се появи преди година в тази секция, и ми става още по-трудно да дам оценка на втората част от "Something Wicked" сагата. Основното нещо, което беляза издаването на "The Crucible of Man", бе връщането в състава на превърналите се в мит за пауър феновете глас и достолепна фигура на Мат Барлоу. Точно затова няма как да не завъртим и прегледа на диска най-вече през призмата на новото/старо, с което той допринесе за създаването му. Феновете много добре си спомнят, че в миналото Барлоу изнасяше групата на гласа си. Е, разбира се, без мозъка и уменията на Джон Шафър нищо от сполетялото я нямаше да се случи, но вокалните партии бяха също толкова важни. Именно заради това много хора така и не успяха да преживеят излизането на червенокосия мъжага от музкалния строй и включването му в строя на американската полиция. Iced Earth избраха да продължат напред без него, а Тим Оуенс, без да си кривя душата, се справи добре като заместник и успя да ни убеди, че най-после е попаднал където трябва. Да, ама не. Шафер реши да ни шашне за пореден път и обяви, че втората част от поредната му концептуална творба ще бъде записана с Матю. Това озадачи мнозина, а голяма част от тях повярваха, че е възможно, едва след като чуха за първи път песните от "The Crucible of Man". Не смея да се изхрълям с твърдения, че в този запис Барлоу се опитва да звучи като Оуенс, но определено откривам, че не звучи съвсем като себе си - дали прекъсването на активната му музикална кариера е повлияло или един господ знае какво друго, но гласът му е доста по-мек, мелодичен, не навсякъде лишен от мощ, но с преобладаващи чисти партии. Като изключим интрото и аутрото, всичко останало в "The Crucible of Man" е различно от предшественика му. Донякъде заради вокалите, за които вече толкова време говоря, но най-вече заради шантавите композиционни решения на мистър Шафър. Този път няма толкова бързи песни - преобладават средното темпо и множеството интрелюдии и хорови песнопения. Не бих казала, че очаквах толкова бавно продължение на историята, която (по замисъл) трябва да е доста по-тежичка и изпълнена с главоблъсканици, които да ни залеят под формата на мощни китарни атаки и ударна доза барабанни откоси, но не съм разочарована от това, което чувам. Сега най-вероятно ще си помислите, че впечатлението ми от албума е по-скоро негативно, а всъщност не е така - с удоволствие попиват песни като "Minions of the Watch" и "I Walk Alone". Противно на доста други мнения, все пак ще изразя задоволството си, че Барлоу е отново в Iced Earth. Там му е мястото и колебливото на моменти включване при завръщането му по никакъв начин не може да ме накара да предвещая крах за групата. Пускам за пореден път диска и си мисля, че презапис, какъвто вече ни е обещан, на първия албум от сагата с неговия глас, всъщност не е никак лоша идея. Контрастът в звученето на двете издания не ги прави по-малко интересни, а че американците ни подлагат на изпитание за кой ли път - това вече няма как да оспоря.