Преди около година Роб Флин се изтъпанчи пред медиите с обещанието, че новият албум на Machine Head щял да бъде "Master of Puppets" за това поколение. Годината се търкулна, албумът се появи... и се оказа, че Роб съвсем не си е чесал езика тогава. "The Blackening" е толкова мощен, силен, тежък, бърз и агресивен, толкова добре изсвирен и продуциран, че няма как да не привлече вниманието на всеки, заинтересован от бъдещето на метъл музиката. Албумът сякаш е съставен от контрасти. Модерен е, но синтезира в себе си почти всичко, изсвирено в метъла през последните близо 30 години. Тежък, но музикален. Агресивен, но техничен. А композициите са дълги (повечето - над 6 минути), но изключително разнообразни. И тук е основният коз на диска. Никога досега не съм слушал албум, в който всяка песен да има специфично развитие, да се прескачат рифове със сола и лирични пасажи, без да стои претрупано. И наистина не съм чувал толкова много сола, без нито едно от тях да е излишно. Всяко едно от парчетата прелива в съответните си елементи плавно, като наточен скалпел в прободна рана. Рифът постепенно преминава в непрестанно ускоряващ се ритъм, неусетно подхванат от барабаните, които в един момент поемат водачеството, а след това двете китари ги настигат и допълват в устремен синхрон и разбирателство, ту едната, ту другата, а накрая в дует, подавайки щафетата обратно на баса и барабаните в следващия етап от песента. Като истинско състезание. Въпросното разнообразие е основният обединяващ елемент между парчетата. Песните блестят, богати на всички музикални изразни средства на метъла. Използвани са скоростта и чистия звук на съвременните банди, присъства и техниката на класическите траш албуми, има ги и мелодичните, класически китарни двугласия, всичко обединено под автентичния почерк на Machine Head. Всичко в "The Blackening" е толкова добре композирано и синхронизирано, сякаш през изминалата година момчетата от групата са стояли в студиото и са свирили ежедневно до предела на силите си. Защото няма нито един излишен тон в иначе дългите композиции, няма повече откъде да мине теслата, просто защото и няма трески за дялане. Композиционно, албумът е истински връх и абсолютен шедьовър в модерната, екстремна сцена. Единственият му проблем е, че сред осемте силни композиции, нито една не носи заряда на химн, който да остане в съзнанието след слушането на албума. Вместо това има един час безкомпромисен метъл от най-силния албум на Machine Head.