Behemoth имат нов албум. Самият факт е достатъчен, за да настръхнат почитателите на екстремния метъл. С няколко поредни издания, поляците безапелационно изклаха конкуренцията и се наредиха далеч напред в редиците на блек/дет метъла. “The Apostasy” не се различава особено от последните четири диска на групата - скорост, тежест, мощ... което, обаче, е нож с две остриета. От една страна, феновете получават още и още от това, което обичат в Behemoth. От друга, триото вече не свири примитивен олд-скуул блек, където еднообразието се толерира. И докато за сънародниците им Vader постоянството в музиката е печеливш курс, то Behemoth трябва да се развиват постоянно, за да надскочат летвата, която сами вдигнаха толкова високо. Албумът сам по себе далеч не е слаб, а и не са много групите, които могат да звучат с такава дълбочина. Лошото е, че от 11-те парчета се открояват едва половината. Първите две след интрото повличат слушателя с такава скорост, сякаш нямат търпение да го стоварят в дебрите на първата истински силна композиция - “At the Left Hand ov God”. След акустичното й начало, бруталният рев на Нергал действа като звуков шамар. Изведнъж, под цялата й тежест и обреченост, се прокрадват хорови напеви, навяващи асоциации с Nile. Многогласия се долавят и в следващата резачка, “Be Without Fear”. Рифът е толкова здрав, че ти идва да свиеш юмруци и да развъртиш глава заедно с неудържимия ритъм. И ако случайно се умориш, “Arcana Hereticae” те блъсва с ударна доза сонарен адреналин. Инферно свири така, сякаш вместо палки стиска в ръце два заредени АК-47 и лее безумни откоси върху барабаните си, без да намалява скоростта, дори когато китарите на Нергал и Сет засвирват в бавен, тежък като оловен покров унисон. Първата сериозна изненада идва с “Inner Sanctum”, за която са поканени двама гости - виртуозният джаз пианист Лежек Мозджер, свирил с имена като Дейвид Гилмор, и Уоръл Дейн от Nevermore - а втората се нарича “Libertherme”. В нея талантът на Behemoth се разгръща в цялата си необуздана сила. Здрави, насечени рифове се редуват със скоростни пасажи, страхотни сола, красиви и мрачни мелодии и свирепо пеене. Песента е истински валяк и ако в “The Apostasy” имаше повече парчета като нея, това щеше да бъде един от най-силните албуми не само на групата, но и в стила.