Доживяхме и такова чудо - глем метъл банда да изкара алтернативен рок албум. Това бе първата мисъл, която ме връхлетя, когато чух “Waters Rising”, но после се присетих, че и предходният диск на Lillian Axe, “Psychoschizophrenia” (“само” с 14 години по-стар), бе по-скоро алтърнатив, дори прогресив насочен. Днес, след разпадането и новото събиране на групата, след колекция с неиздавани парчета и концертен албум и след смяна на вокалиста и басиста, Lillian Axe се завръщат, непретенциозни както винаги, и подаряват на почитателите си 12 композиции от неопределения си тежък рок. И макар че е минало много време между двата поредни студийни записа, “Waters Rising” звучи като съвсем логично (и по-силно) продължение на предшественика си, сякаш не става въпрос за двуцифрено число години, а за месеци. Дерик ЛьоФевр е повече от достоен заместник на Рон Тейлър зад микрофона и пеенето му завишава качествата на изданието. Песните се лутат между алтернативния метъл на The Almighty, грънджа на Alice in Chains и експериментите на Skid Row от 90-те години. Китарните пасажи са тежки, а Стийв Блейз и Сам Пойтвънт се сработват толкова добре, че напомнят на прогресарските търсения на Savatage от преди петнайсетина години. С други думи, това е и основният проблем в диска - звучи като излязъл от предишното десетилетие и някак не на място и не на време. И докато много групи се обръщат за вдъхновение към миналото, Lillian Axe го правят по начин, който показва, че творческият им път е свършил и продължава точно оттам. Абстрахирайки се от това, групата предлага колекция от наистина чудесни парчета. Откриващата заглавна песен е хеви рок със здрави китари, а “Antarctica” e като бавен и тежък алтернативен прочит на първите албуми на Dream Theater с ЛаБри. Същото важи и за “Thirst” - най-металната композиция в диска и един от фаворитите ми в него. За геройското глем рок минало на квинтета говори раздвижената “Quarantine”, а лиричния аспект покриват страхотната “I Have to Die, Goodbye”, започваща с куплет на акустичен фон и продължаваща като сериозна гръндж изповед, и пауър баладата “Until the End of the World”, която е далеч от определението “стандартна” с променливия си ритъм, чисти вокали и хубави сола. Прави впечатление техниката и експресивната сила на музикантите при композиране и свирене, а в затварящия инструментал “5” достойнствата им избухват с пълна сила. Lillian Axe явно са хамелеони и успяват да напомнят на редица групи и конкретни техни записи от последната декада на ХХ век в рамките на само 12 песни. Слушайки “Waters Rising”, си давам сметка, че ако албумът бе издаден десетина години по-рано, крайната оценка щеше да бъде далеч по-висока.