Есента дойде и е време да напълним чашите с хубаво уиски, да се отпуснем в тихо уединение и да се отдадем на сладка меланхолия. Нека уискито бъде от по-добрите етикети, а за настроението ще се погрижи Поли Джийн. Учудващо, но този път китарата е оставена да почива, изстискана от силните емоции на Пи Джей, а “белият тебешир” рисува песните си основно с помощта на пианото. Изпод клавишите излизат минималистични мелодии с огромен потенциал. Нежни, тихи, но стряскащо въздействащи, 11-те песни галят ушите и същевременно носят тъга, като при красива картина в тъмни нюанси, като самотен гроб сред уюта на спокоен пейзаж. Пианото е неизследвана територия за Пи Джей Харви, но тя самата твърди, че се чувства освободена, когато твори на съвсем нов инструмент - дотам, че му е посветила песен (”The Piano”), която, парадоксално, се доближава най-много на алтернативните откровения от предишните й записи. Останалото са спокойствието на мрака (“Dear Darkness”) и тишината, в която откриваш себе си (“Silence”). Меки и меланхолични, с по няколко акорда на пианото, ненатрапчив ритъм и предразполагащото пеене на Пи Джей, песните в “White Chalk” преливат от почти приспивни напеви към фолк рока на 60-те (заглавната и “Broken Harp”), но поднесени с онзи цинично разголен глас, целеустремени и неустоими. Вечерта напредва, кехлибарените вълни в бутилката вече облизват стените й на нивото на етикета, а албумът неусетно се е завъртял втори, трети път... Тишината, отмерването на миговете живот от часовника, призрачни стъпки ритмично пригласят на пианото, а Пи Джей пее и едва докосва тебеширените клавиши...