Нека съм честен. Този албум го слушах на няколко клизматични пъти. Разреден с обилни порции Down или Clutch, за да остана в стаята и да не си тръгна обиден на колоните. Музиката в “Avalon” е лирично клише, което сме чували много пъти и то неведнъж поднесено от същия певец. През седмиците около излизането на първия си солов диск, Съли Ерна тръбеше, че това е най-дълбоката музика, която е писал, най-силният му запис. Позволете да не се съглася, господин Ерна. Най-силният Ви запис остава дебюта на Godsmack. В момента това е поредното име от поредната голяма група, която се носи по инерцията на старата слава и елементарните желания на масата, която задоволява. Шумен пиар, турнета, скъпи клипове и реално нищо съществено зад обложката. Парчетата в “Avalon” заплашително напомнят на акустичното ЕР на Godsmack “The Other Side”. Всъщност, дори не напомнят, ами звучат като извадени от него. Водещи перкусии, акустични китари, струнен фон от цигулката на Ирина Чиркова и почерковият глас на Съли Ерна, когато пее лирично. Но колкото и да се напъва с така типичния му меланхоличен вой, еднакъв във всяка песен в албума и въпреки участието на Лиза Гайер, която чухме и в “Hollow” на Godsmack, песните звучат като досадно и бледо копие на великолепния ънплъгд на Alice In Chains (някой изненадан?). А приятната клавирна мелодия в припева на единствената интересна песен “Broken Road” не помага за лесното преглъщане на албума. Колкото до сингъла “Sinner’s Prayer”, мамбо-джамбо, бегай вкъщи! Хвалбите на Ерна, седемте години писане на албума и лирично-меланхоличните одежди на “Avalon” може и дълбоко да трогнат американски тийнейджъри и чувствени девойки, чули 20 групи в живота си, но когато ми се прислуша честна мъжка музика, си пускам соловия албум на Зак Уайлд от 1996 “Book of Shadows” или който и да е запис на Рей Уилсън.