След като Audioslave издадоха “Revelations” и пуснаха последната завеса, Том Морело реши, че е дошло време за революция, която да изнесе на свой собствен гръб. Помагат му единствено метафизичните образи на Джони Кеш и Боб Дилън - ей така, между другото, докато така спряганият и очакван от мнозина риюниън на Rage Against the Machine постепенно се превръща в реалност. И как точно смятате, че Том е решил да извърши този политико-артистичен ход в рамките на своя първи солов албум? Вие питате, а аз ви отговарям - под псевдонима The Nightwatchman и в класическа форма, както всички други преди него, т.е. с едната китара на рамо и фолк рок песни с акцент, падащ върху лириката и запомнящите се, простички мелодии. Бидейки ми ужасно невъзможно да оценя качествата на посланието, което всъщност представлява “One Man Revolution”, имайки предвид географското ми положение и липса на интерес към политическата и социална обстановка не само отвъд окена, но и тук, не ми остава нищо друго, освен да се хвана за артистичните качества на тавата. Или поне да се опитам... Защото, след като малко по-горе изтъкнахме какво представлява и на какво прилича въпросният албум, вниманието ми някак си увисна в празното пространство - без алернатива, за която да се хване... Не че Том не се справя добре - просто е крайно изтъркано. Парчетата в “One Man Revolution” сигурно биха накарали сърцата на мнозина по клубовете, в които Морело свири, да се разтуптят, а очите им да се напълнят със сълзи в името на хуманността, но за мен този албум си остава скучен. Откъдето и да го погледнеш. Том Морело не е лошо момче, но ако иска да поведе революция, ще има нужда от приятелите се. Точно толкова, колкото и те от него.