Metallica е банда, за която всеки и кучето му имат мнение и чийто всеки нов ход предизвиква съвършено полярни реакции. Каквото и да направят, половината хора ще кажат, че е велико “като всичко, което някога са правили”, а останалите ще го заклеймят като пълно говно. Аз съм по-скоро от първите. Харесвам “Load”, “Re-Load”, че и “St. Anger”, който смятам за крайно недодялан, но пък ужасно искрен и разкриващ бандата албум. Така че не очаквайте от мен оплюване на “Death Magnetic”. А “Death Magnetic” - съвсем наистина - заслужава доста по-добри думи от предшественика си. Яките рифове, солата и бързината са се върнали обратно в звука на Metallica. “That Was Just Your Life” отваря албума бързо и енергично, като Джеймс препуска през текста както никога преди. Следващите песни продължават да наливат здрави рифове, носещи духа на старите и новите неща на бандата едновременно. В “All Nightmare Long”, някъде след 6-ата минута, влизат едни диви рифове, които Metallica май ги беше страх да ползват от “Disposable Heroes” насам. Първият сингъл “The Day That Never Comes” пък е модерният прочит на дежурната за 80-арските албуми на Metallica тип балада, преминаваща в резачка. Пак в духа на традицията от 80-те има и инструментално парче в лицето на “Suicide & Redemption”, следвано естествено от най-късата и бърза песен в албума – “My Apocalaypse”. Продуцентската работа, за разлика от миналия път, се чува. Парчетата съдържат достатъчно на брой рифове и интересни моменти, за да е оправдана средната им продължителност от над 6 минути. Барабаните пък не звучат като тропане с флумастри по бюро. Благодарение на Рик Рубин или заради безкрайния натиск от всички фенове, или пък защото просто така им е дошло, Metallica са сътворили най-пълнокръвно метълския си албум от “…and Justice for All” насам. Че и силен такъв! Не че поне половината свят пак няма да им излее куп помия на главите...