Четири години им бяха нужни на Slipknot да си починат един от друг и да се наиграят със странични проекти след “Vol. 4 (The Subliminal Verses)”. И освен да могат да седят в една стая, без да се бият (през по-голямата част от времето поне), деветимата психари от Айова са си поставили целта да запишат и най-екстремния си албум досега. А в “All Hope Is Gone” определено има резултати в тази посока. “Gematria (The Killing Name)” отваря диска с конска доза агресия и контролиран музикален хаос, какъвто само Slipknot могат да сътворят. В доста песни, например в заглавната, “Sulfur” и “Vendetta”, дънят и класически дет метъл рифове, подсилени с яко помпане на кардани. Естествено, това не са Morbid Angel, така че след подобен пасаж парчето преминава в някакъв груув метъл и може дори да има и припев с чисто пеене, но това винаги е било част от музиката на тази банда. Пример е сингълът “Psychosocial”, където мощните среднотемпови куплети се редуват с чисти припеви, създавайки една от най-яките песни на Slipknot въобще. Лирически, албумът си е очакваната лудост, но в малко по-зрял вид - все пак всички в бандата са поне на по 30. Подобно на предния диск има и достатъчно чисто мелодични парчета, които ще накарат хардлайн феновете да се покатерят на някой стол, да си завият полите и да изпищят, че звучи като Stone Sour. Но това си е елемент от музиката, където Slipknot се справят твърде добре, че да се пестят. А и без песни като акустичната “Snuff” доста дългият албум (15 парчета) можеше и да доскучава. “All Hope Is Gone” обаче не го прави, ами си тежи на мястото със страшна сила, благодарение и на най-добрата продукция, която Slipknot са предлагали досега. Кристален звук на всички инструменти, маса ефекти и какво ли още не помагат и без това тежките песни да звучат още по-смазващо. Поставената цел определено е изпълнена.