Като работи, не го променяй. 'American Idiot', освен космически продажби, остави и доста песни, които и досега всеки смислен рок клуб на планетата върти редовно. Затова и след подобен успех, Green Day пак са тръгнали да правят подобен албум. Пак, рок опера, пак концептуален, пак комерсиален... пък каквото стане... 'American Idiot' освен комерсиален обаче, беше и доста добре написан – преливащи една в друга песни, някои от които стигаха невъзможните за пънк-рок 8-9 минути дължина, и много, ама много бунтарска рок емоция, колкото и да е рафинирана. Е – '21st Century Breakdown' е същото, само че без гореизброените неща. Албумът започва от там, където свърши предният, независимо, че 5 години разделят двете издания. Кратко интро, епичната заглавна песен, после първият сингъл 'Know your Enemy'. И всичко е ОК – надъхано, многопластово и яко рок. Само дето от там нататък си проличава желанието на бандата да направи още по-амбициозен концептуален албум. И както става винаги в такъв случай, нещата се размиват, губят фокус, и гневът и енергията (които в края на краищата са причината да слушаш албум на подобна група) се зариват в някакви спорни експерименти. Рок моментите нататък стават все по-малко и по-погребани в (макар и интелигентни) поп заигравания с популярни мелодии като 'Peacemaker' и 'Static Age'. А тези две песни всъщност са от най-яките в албума! Усеща се и влиянието на продуцента Буч Виг, който прави с Green Day същото, което направи преди години и с AFI ('Sing the Sorrow', 2003) – накара пънк-рок банда да звучи по-умерено и даже по-електронно. Но това е нарочно търсен ефект и от бандата - Били Джо Армстронг признава, че повечето песни е започнал да ги пише на пиано, а не на китара. Пичът е на средна възраст, не е неочаквано. И сега изниква въпросът „защо, да го еба, оценката е положителна?” Ами, защото '21st Century Breakdown' все пак е супер-силен албум, в който има доста какво да се чуе. Стига да не очаквате нов 'Dookie' (поздрав за Аки от The Rasmus) или дори 'American Idiot 2'.