Робърт Плант е обезоръжаващо добър. И чудесно последователен. Можем да му се възхищаваме и защото отказа идеята за реюниън на Led Zeppelin (въпреки че финансовата изгода от такъв, особено след концерта в O2 Arena, би била чудовищна), и защото се престраши да направи истински кънтри/блуграс албум с Алисън Краус – а нали знаете колко мръсна е думата ”кънтри” сред хард рок пуристите. Подобно на Стинг, който в момент на гениалност заплю рок и поп сцената, отдавайки се на английска народна музика и свирене на лютня, Плант поема единствено и само по пътя, към който го води сърцето – и странно, това винаги завършва с почти перфектен албум. Което е сложно, защото след отрупани с похвали издания като ‘Mighty ReArranger‘ (с The Strange Sensation) и ‘Raising Sand‘ (заедно с Краус), е трудно да срещнеш очакванията, дори – изискванията на фенове и критика. Плант и третата (четвъртата) инкарнация на групата му Band of Joy обаче се справят блестящо със задачата. Започват с ‘Angel Dance‘ – изненадващ, но сладък кавър на Los Lobos (!) и продължават леко, лежерно, непринудено добре в посока блус, соул, кънтри и фолк, носени от звука на китарите, меката перкусия, мандолината, банджото и гласовете на Робърт и американката Пати Грифин (работила усилено и с легендарните Dixie Chicks). Парчетата в Band of Joy наистина носят усещането за поне пет музикални течения, сливащи се в едно и всъщност неслучайно – това са изключително свободни интерпретации на всичко от ‘You Can’t Buy My Love‘ на шейсетарската соул звезда Барбара Лин до разтапящото и много ретро звучащо “Harms Swift Way” на архивния кънтри певец Таунс Ван Зандт. Една от перлите в албума е неподправения госпъл ‘Satan Your Kingdom Must Come Down‘, след изпълнението на който мога да се обзаложа, че Плант е способен да изпее безупречно точно и все пак – по своему всяко смислено парче на този грешен свят. ‘Band of Joy‘ е албум за спокойните есенни часове, за цигара и червено вино, за ценители на топлата и говореща на сърцето музика.