Вече 23-годишната история на Therion е белязана от постоянен комерсиален възход и маркирана от няколко важни творчески етапа. В началото отрочето на Кристофер Йонсон бе почти ортодоксален дет метъл, който бучеше като зимна буря над Северно море (пробвай ‘Of Darkness...‘ и ‘Beyond Sanctorum‘). Впоследствие започнахме да долавяме по-ясно както езотеричните интереси на Йонсон, така и любовта му към европейската класика, а музиката стана значително по-хеви, отколкото дет, както и значително по-авантюристична – това бе вторият, преходен период (чуй ‘Symphony Masses: Ho Drakon Ho Megas‘ и чудесния ‘Lepaca Kliffoth‘). През 1996 с ‘Theli‘ Кристофер уцели точната пропорция на тежки китари към симфонична бомбастичност и хорове, като в следващите години само усъвършенстваше формулата с шедьоври като ‘Vovin‘,‘Deggial‘ и ‘Secret of the Runes‘. Аплодирахме го и имаше защо, макар че с течение на времето дори добре изпипаната симфо метъл комбинация почна да ни става досадна и тайно се надявахме на промяна. Четвъртата Therion ера дойде през 2007 с ‘Gothic Kabbalah‘ и бързо съжалихме, че подобно на нас, шведският маестро също бе пожелал да разчупи формулата. Албумът бе меко казано повърхностен и разхвърлян, толкова далече от концептуалната натовареност, мрачна атмосферност и съсипваща тежест на Deggial и Secret of the Runes, колкото е концерт на Bonfire от лайв на Behemoth. ‘Sitra Ahra‘ е истинско продължение на ‘Gothic Kabbalah‘ – пълната, почти алхимическа трансформация на Therion от уникално за европейската сцена явление в поредната готик метъл банда с подмолна баладичност, смяна на мъжки и женски вокали, сладки китарни сола и евтина мистика за масите. И всички смени на времената, флейти, маршови барабани и рифове в 10-минутната оратория ‘Land of Canaan‘ са неспособни да скрият липсата на големите, ясни идеи, които да направят ‘Sitra Ahra‘ нещо повече от колаж от добре изсвирени кръпки. Китарите са съмнително леки (пробвайте да сравните саундът в ‘Kali Yuga, Pt. 3‘ с каквото и да било от Vovin, например), доминиращият глас на Сноуи Шоу е досаден и почти дилетантски с опитите си да бъде едновременно оперен и хеви (учудващо за какво се води цялата война между Dimmu Borgir и Therion за привличането му), а женските оперетни включвания биха трогнали 13-годишните почитатели на Таря и Within Temptation, но не и мен. С баладичната си проточеност и псевдо-прог моменти, закриващото ‘After The Inquisition: Children Of The Stone‘ (навяващо изключително далечни асоциации със ‘The Siren of the Woods‘) ни води към нерадостното заключение, че днес Кристофер Йонсон е способен по-скоро да изкарва сополиви рок опери на конвейр, отколкото да се върне към смислово-натоварения и по своему грандиозен симфо метъл, който с такава лекота правеше преди години. Амин.