Кой не знае 'Metal Heart', кой не си е тананикал смръщено 'Balls to the Wall', кой не е въртял въздушна китара на 'Princess of the Dawn'? Добре де, има и такива, предполагам, но тяхната просвета не е приоритетна сега. Това, на което искам да наблегна, е че Accept през отминалите години имат значителна роля в изграждането на гръбнака на стоманения скелет на Звяра. И след 14-годишна "творческа пауза", младежите, вече поскъсали няколко листа от календара, се събират отново, само че без емблематичния Udo, и ни представят чисто ново час и дванадесет минутно приключение. А приключението е най-вече търсене на отговора може ли да има Accept без Udo? Преди да се впусна в субективни впечатления, малко обективни такива: МАРК ТОРНИЛО има сходен маниер на пеене с Udo, макар и с една-две идеи по-нисък глас. Китарите са определено от 2010 - плътен и сочен звук, рифовете пък носят духа на класическия Accept от 80те. Какво следва от това? Следва ебаси якия албум, това следва! Песните в албума са покриват широк спектър от теми, като се започне с веселяшки рок-химни (Teutonic Terror, Rolling Thunder), преминаваме през социално-политическите (Blood of the Nations, No Shelter, The Abyss), няколко чисти проби високоволтов гняв (Beat the Bastards - не е кавър, Bucket Full Of Hate, Locked and Loaded) и се приземим в метафизиката (Time Machine, New World Comin', Shades of Death) като пътьом се отбиваме при меланхолията (Kill The Pain). И албумът е именно албум, а не компилация, защото цялото това разнообразие от идеи е обединено в хомогеннен продукт, който се слуша на един дъх, обикновено с натопорчени рога, озъбена физиономия и бурно размахване на ръце около невидимата китара. И най-голямото му достойнство - това не е претоплена версия на класиките. Просто един пълнокръвен нов албум на една стара банда. Наздраве!