И ето че е пукна пролет 2011, наизлязоха птичките, пчеличките и другите малки развратници и в този контекст новият Whitesnake се вписва идеално. Forevermore е всичко, което очакваме от него и ни йота по-малко. Е, също така и нито йота повече, но я бъдете честни, някой да си е представял Whitesnake да пеят за събитията на площад Тахрир, например? Това е албум за любов. За щастлива любов, за нещастна любов, за потна, атлетична, търкаляща се по пода любов, любов на крак... добивате представа, предполагам. Всичко това любене се развива на фона на порочно мръсни китари, които всъщност са разликата между Whitesnake и разните му там лигльовци, лигавещи се за птичките и пчеличките. Както самият Дейвид го беше дефинирал преди доволно количество години - "Gimme a rock'n'roll band with a mean and dirty blues guitar" - и слава богу си Whitesnake остават верни на това си кредо. Блусарските забежки се усещат кажи-речи всяко парче, а и Дейвид е оставил кадифето в гласа си на по-заден план за сметка на също толкова класическия му дрезгав тембър. Forevermore е между другото и доста дълъг - 70 минути - и около 60 от тях са доста енергични. Естествено, присъстват и задължителните песни за развяване на запалки. (Добре де, знам, че сега се развяват мобилни телефони. Скоро сигурно ще се развяват таблети. После 42-инчови телевизори... Шибани технологии!). Искам да кажа, че албумът е албум, а не просто сингъл и балада с гарнитура от баласт, каквато е обичайната практика в последните години. Макар че Forevermore не предоставя изненади, в никакъж случай не разочерова и си струва да бъде въртян. Най-вече в компанията на мацки, естествено.