Изгасете лампите, пуснете щорите, сипете си нещо малцово и запалете някоя скъпа пура. Става въпрос за атмосфера. Атмосфера като в онези малки лъскави клубове, които мяркаме в западни продукции по света. Малки, тъмни, задимени и нямащи нищо общо с малките тъмни и задимени кръчми у нас. Може би заради липсата на мухи. Може би заради липсата на голфове с лети джанти само от страната на дискотеката (криза е). Но аз предполагам, че е заради музиката. Let Them Talk е unplugged. Натурален блус, на който не му трябва ток, лъскаво студио с еееееей такива пултове и цяла джунгла копчилък, десетина километри кабели и софтуер, струващ колкото БВП на малка държава. Всъщност не знам колко струва продукцията на албума, (а и не ми дреме), но впечатлението, което прави докато го слушаш е точно такова - малък клуб, сепарета със свещи и музикантите на сцената и това е всичко. Защото всичко от което се нуждае един толкова личен стил като блуса е душа, а Hugh Laurie я има в изобилие. Албумът не е китарно ориентиран, макар че китарата присъства във фона. Темпото е кротко, което приятно контрастира на кажи-речи всико наоколо. Добре е вечер да се отпуснеш назад и да слезеш от 5та или 6та предавка до скоростта на ленивото течение на Мисисипи (знам, клише е. И к'во?! Пробвах с Перловец... не е същото...). Оставяш се на течението, защото и без това отиваш там, на където те води и макар понякога посоката да не ти харесва, не ти остава нищо друго освен дванадесетте такта и меланхолията - блус отгоре до долу. Let Them Talk не предполага помпозност, големи зали/стадиони, ярки светлини и прочее благинки на музикалния бизнес. По-скоро предолага интимна атмосфера, близък контакт с публиката и прочее благинки на *музиката*. И именно семплия му характер е едно от най-големите му достойнства.