NEW MODEL ARMY, Bastardolomey, Indignity
27.02.2010, София, Парти клуб '4 КМ'
текст: Ивайло Александров, снимка: Мартина Маринова (Pro-Rock) 

Идваше ми да се обеся на корниза, когато се оказа, че концертите на Hypocrisy и New Model Army съвпадат.

Едните слушам от дете, като и днес успяват да ме хвърлят в дива радост. Другите чух за пръв път две седмици преди първия им концерт у нас (отново организиран от готините агенти Der Circle), което обаче ги прави не по-малко значими в личния ми храм, спечелен от изключителното присъствие и нечовешки ангажиращата музика на Джъстин Съливан. Така че наистина възникна дилемата на кой от двата концерта да ида. И все пак Hypocrisy не бях гледал. Но пък когато желанията са чисти, порива е космически силен и човек нарежда планети с мисъл и затъмнява слънцето с жест на ръката, нещата се случват.

Hypocrisy нямат подгряваща група и минути преди десет напускат сцената на ‘Blue Box’. С още двама ентусиасти излитаме в посока Лудницата, изяждаме километрите по мокрите софийски улици и след двайсет минути задъхани нахълтваме в „Парти Център 4 КМ”. Bastardolomey и Indignity са завършили сетовете си (извинявам се, момчета!), купуваме тениски, бири и... NEW MODEL ARMY удрят ‘States Radio’. Започна се!

Джъстин е такъв великан и изобщо харизмата на тази банда е толкова голяма, че ми е много трудно да си разчекна речника така, че да опиша емоционалния взрив от живата среща с музиката им. Затова на един дъх ще излея това, което удари към 200 фена в предпоследната вечер на февруари. Серия парчета от миналогодишния ‘Today Is a Good Day’ поднасят петимата, а ние танцуваме, попили вибрациите на ясните, прости и така въздействащи песни.

Силни лирики, постпънк, инди, наречете го както щете, рокът на NEW MODEL ARMY е отражение на живота – честен, циничен, силен или обезсилващ, с дъх на хладна нощна улица, вибрираща в пулса на съвременния град, с достатъчно кал да те оцапа, дъжд да те изми и неонови куполи, сочещи пътя. Песните грабват, обвиват в мелодията и ни карат да пеем, зареждат с енергия и тласкат почти насила в подскоци.

Започва ‘High’, пеем прегърнати, разлюляли бири и юмруци и всеки от нас е ‘One of the Chosen’ и го крещи на останалите и на света, ритъма ръководи песента, Майкъл Дийн нагнетява, докато Джъстин нарежда и зарежда. Танцуваме над пода, цялата енергия иска да ни пръсне на части, Шахпазов ми вкарва приятелско рамо и отлитаме във весело пого, повече танци, отколкото блъскане, много пот, усмивки и абсолютно щастие.

Познатото интро от няколко тона бръква в мозъка и ударното начало на ‘Vagabonds’ ни изстрелва във въздуха. Химн на бунта, на силните и невидимите, на нас. Джъстин впива блеснал поглед над главите ни и ръководи песента, стремежа. Крещя с пълно гърло, поря въздуха, забравил неосъзнатите още травми от мелето на Hypocrisy и се чудя как може да има човек като него.

Внушителен, отдаден, едва ли не вманиачен, истински, беззъб, очарователен и грамаден, Съливан е изваян от рокенрол – люшва се от единия край на сцената към другия, замахва с китарата, загребва шепи въздух, гори, стиска ритъма и е толкова истински. Не мога да повярвам, че е една година по-възрастен от баща ми. Той няма възраст. Това не е човек. Или всъщност, не. Това е ЧОВЕК. Другите са забравили как да бъдат хора. И на концерти на NEW MODEL ARMY се отключваме:

We are old, we are young, we are in this together
Vagabonds and children, prisoners forever
With pulses a-raging and eyes full of wonder
Kicking out behind us again

’Wonderful Way to Go’ залязва и уж концертът свършва, но няма как да стане. Викаме ги и те се връщат за разходка по ‘Poison Street’. Забиват и ‘51st State’ – този път без Нуфри, а долу пак си срещаме телата и потта. ‘225’ е краят. И ние, и те, всички се надяваме скоро пак да бъдем истински заедно и куцукаме към изхода. „Копеле, смърдиш на мъж”, споделя ухилено Шахпазов. „Ебал съм го!”, допивам бирата, мятам смачкания фас и се отпускам на задната седалка, отразявайки нощта.