They Are The Champions!

OPETH
Von Hertzen Brothers
01.03.2012, клуб 'Blue Box', София

текст: Никола Шахпазов, снимки: Eлена Ненкова

Трудно се пише за OPETH. Независимо дали правиш ревю на ‘Heritage‘ или обясняваш как не са се продали с ‘Ghost Reveries‘, нищо че е първият им албум за голям лейбъл. Още по-сложно е обаче се пише за концерт на шведските прог шампиони.

OPETH са перфектно смазана машина, по-добра от онзи Милан (с фамозното трио  ван Бастен- Гулит-Рийкард), по-силна дори и от левака на Стоичков в най-силния му период. Спортно-футболните алюзии не изникват само защото изгледах концерта точно до човек с жълта тениска на шведския национален отбор по футбол (и съответстващо шалче в допълнение), а и защото командата с капитан Микаел Окерфелт са първенци в едно много сложно първенство, в което отдавна е нужна не просто техническа изрядност, но и нечовешки силен дух, за да успееш.

Всъщност шведската команда е шампион още от 1998, нищо че в онова време, а и десет години по-късно някои не го осъзнаха. Издадения тогава ‘My Arms, Your Hearse‘ е своеобразен пик в европейския метъл ъндърграунд, именно защото със свръхамбициозната си лирическа и музикална концепция прекрачва толкова отвъд границите на мелодичния дет метъл, колкото повечето шведски групи никога не са и сънували.

Нещо повече – OPETH са шампиони именно защото продължаваха да отбелязват и да играят перфектно дори и след срещата си с големите пари (примерно около наистина силния ‘Blackwater Park‘) – идеята на Микаел така и си остана за тежко концептуален и още по-тежко прогресивен метъл и рок, който да не прави компромиси най-вече с качеството.

На живо нещата не са твърде различни. Успях да гледам OPETH на живо три пъти преди този (бележит и някак подчертано празничен) 1 март в София. В различни периоди, дори и в различни страни, при това – всеки път с различен сетлист.

Бихте предположили, че на четвъртия път позицията ми ще е по-скоро на заинтригуван циник и критик, отколкото на преизпълнен с ентусиазъм фен. OPETH обаче не оставят избор – те задължават емоция, извличат такава от теб, независимо дали виждаш как забиват The Drapery Falls не за първи път.

Подобни безапелационно перфектни концерти в София се броят на пръсти. Сред тях бързо бих наредил диаболичните поляци Behemoth (с един нечовешки лайв в ‘Black Box‘ през 2007) и извънземните британци Anathema (преди две години в зала България, неслучайно пак по покана на Тангра Мега Рок. И именно защото са безапелационни е лесно да кажеш много, но всъщност трудно можеш да кажеш достатъчно на онези, които са пропуснали.

Затова казвам ужасно кратко и просто – първият концерт на OPETH в София беше чудесен. Поне толкова чудесен, колкото онзи в Каварна само половин година по-рано, но и чудесно различен от него. Имаше всички предпоставки да бъде такъв и, слава на Бога, оправда очакванията.

Именно затова можехме да минем и без мистериозните подгряващи фини от Von Hertzen Brothers, които до последно не знаехме дали ще свирят. Не защото момчетата не струваха (дори бяха силна добавка за някои присъстващи). А защото малкото изсвирени парчета от актуалния им албум ‘Stars Aligned‘ и подборката от предните три по никакъв начин не можеше да бъде сравнена с онова, което щеше да последва само тридесет минути след техния гиг (този път нещата вървяха по достойно стриктен план-график).

Техният рок с леки олдскул забежки и доловими прог такива се хареса на събиращите се хора, имаше достатъчно драйв и поза, за да бъде над средното ниво, но можеше да бъде пропуснат безпроблемно.



След задължителните встъпителни звуци от луцифериански мантри и отекващ ситар (на запис, дело на немските краутрок класици Popol Vuh) OPETH влизат директно и съвсем очаквано с ‘The Devil’s Orchard‘, след което продължават с хубава прог разходка из ‘Heritage‘,‘Damnation‘,‘Still Life‘ и дори ‘My Arms, Your Hearse‘ – не твърде различна от наистина хубавите им есенно-зимни гигове в Европа, когато бяха заложили на минимум метъл и максимум полуакустичен рок.

Някъде там присъстваме и на най-добрите включвания от поредицата Комедийният клуб на господин Окерфелт, който умело се ебава както с любимата си жертва – басиста Мартин Мендес, така и с Кметъла Цонко Цонев, изрисуваните блокове в Каварна и неизвестен на публиката ”метъл адвокат”.

Ние обаче си знаем, че Микаел Окерфелт не обича константния сетлист и въпреки че за пореден път не получаваме някой от палавите му кавъри (вариращи от Jorn до Бон Джоуви до Napalm Death), стигаме до фигуративната втора част на концерта, в която ни удрят като с тухла в челото с добрия стар техничарски и безобразно разнообразен дет.



‘The Grand Conjuration‘ и закриващият бис ‘Deliverance‘ къртят вратове, а ”някак сантименталното” ‘The Drapery Falls‘ лесно и особено нагледно демонстрира всички положителни черти на Opeth пред разнородната публика, сред която мяркам доста познати лица, но и радващо много млади метъли, които, слава на Бога, ще слушат OPETH, а не Evanescence.

Не, не ми казвайте, че саундът е куцал в този или онзи момент. Дори не споменавайте за липсата на гардероб, тоалетните или района около Централна гара.

Тези неща са дребни и изключително пренебрежими пред момента, в който двойният китарен щорм на Микаел и Фредрик премине през главата ти. ‘Deliverance‘ е буреносен край на един труден репортаж и един чуден, чуден концерт. за който може да се каже много, но е трудно да се каже всичко.

P.S. Честит шести рожден ден, Тангра Мега Рок! Празненствата започват добре.

СЕТЛИСТ И ГАЛЕРИЯ