BELGRADE CALLING 2012 - ДЕН 2
28 юни, Белград - Сърбия

текст: Христина Димитрова, снимки: Христина Димитрова & Екатерина Кузманова

Технически погледнато, това е вторият ден на фестивала Belgrade Calling, но за болшинството българи, пристигнали за събитието в столицата на сръбските ни съседи, е първи.

Предходният ден изглежда не е представлявал особен интерес за рок ориентираната публика от България и са пристигнали малцина. От целия лайнъп съм разпознала само PUBLIC ENEMY и ORBITAL и нито едните, нито другите са предизвикали у мен порива да ги гледам.

Вторият и третият ден, обаче, са съвсем друга бира и българите, в т.ч. и аз, се стичаме с автомобили и автобуси, за да гледаме хедлайнерите на двете вечери – OZZY AND FRIENDS и особено тачените по нашите земи FAITH NO MORE.

Гледахме и няколко други групи покрай тях, разбира се.



28 юни определено ми е тройно критичен ден и след серия не особено приятни приключения, включващи близки срещи от трети вид със сръбска пътна помощ, неочакван алтернативен туризъм в сръбско населено място от селски тип, раздялата с една торба пари, глътната от банкомата карта, недоразумения с хостела и напразни надежди за плескавица, се добирам до парка 'Ушче', където се провежда фестивалът.

Пропуснала съм някаква македонска траш банда и съм в очакване да гледам SATYRICON (на сръбските фестивали има и блек, и еднодневни билети), но изглежда в Сърбия разписанията са буржоазни предразсъдъци, всичко е започнало по-рано,

SATYRICON са минали и заминали и техниците на PARADISE LOST вече правят звукови проби.

Жегата е потресаваща и аз се скатавам в сянката на тоалетните да изпия едно “хладно пиво Jelen”, докато техниците потропват по барабаните и проверяват микрофоните.




НИК ХОЛМС и компания излизат на сцената и изглеждат необичайно нещастни – много по-нещастни, отколкото сме свикнали да ги виждаме. И нищо чудно – целите облечени в черно, със слънцето, блестящо право в очите им, НИК се оплаква от жегата и коментира, че даже не може да си види сетлиста, а имат и проблеми с техниката и Мили Евънс час по час излиза на сцената да рови по кабелите.

Сетът им е твърде къс – едва осем песни. От новия албум, 'Tragic Idol' има само две, а в сравнение с гръцката им поява два дни по-късно, са си спестили 'One Second' и 'Embers Fire' – два мои персонални фаворита.

От друга страна Paradise Lost винаги са били особено популярни в Гърция и съответно си обгрижват феновете там. Все се надявам скоро да минат през нас, или около нас, на самостоятелно турне.

Дали поради жегата, или поради факта, че все пак е работен ден, публиката е ужасно малобройна и не особено ентусиазирана и това по никакъв начин не подобрява настроението на и без това вкиснатия НИК ХОЛМС.



Само на ГРЕГ МАКИНТОШ не му пука и си свири смазващите линии и сола, пуснал коси пред лицето да му пазят сянка.

Следват BLACK LABEL SOCIETY, които са разпространили в пресцентъра формуляри с изискванията им за снимки и видео, които трябваше да подпишем и върнем, преди да бъдем пуснати във фотопита.

На фона на правното споразумение, връчено ни от адвокатите на PUBLIC IMAGE LTD. на следващия ден – една страница ситна юридическа терминология и заплахи с английски съд, ЗАК УАЙЛД е направо скромен в желанията си.

Но за сметка на това е доста впечатляваща гледка.

Излиза на сцената, където се кипри една от по-зрелищните стойки за микрофон, които съм виждала, с огромна индианска корона с пера, и подхваща величествени китарни сола.



Публиката се е увеличила, дори скандира и размахва ръце, отнякъде се появяват огромни надуваеми черни и бели топки, а басистът прави невероятно шоу.

Мамка му, сега пък имам проблем с батерията на фотоапарата, а зарядното, много ясно, си седи в хостела. Няма ли най-после да свърши този проклет ден???

Успявам да направя няколко снимки и решавам да си пазя жалките остатъци от ток за татко ОЗИ, без изобщо да подозирам каква изненада ни очаква.

Оставам да погледам още малко шоуто на BLACK LABEL SOCIETY, което се състои преобладаващо от дългите китарни сола на ЗАК и се впускам в напразно търсене на зарядно за фотоапарата.

Към края на шоуто им разпознавам от далечината 'Suicide Messiah' и 'Concrete Jungle', с което, общо взето, се изчерпват твърде беглите ми познания за творчеството на BLACK LABEL SOCIETY.



Междувременно из международния фестивален пресцентър циркулира информацията, че ОЗИ (по-скоро ШАРЪН) ще си избере само 20 фотографа, които да пусне във фотопита.

Критериите, по които ще избира, са, разбира се, неясни, и се носят всякакви слухове и спекулации. Наговаряме се с българските колеги, че ако някой от нас извади късмет, ще сподели няколко снимки с другите. Аз правя уговорки, че предвид електрическите ми проблеми, е по-добре да се сменя с колежката – така и така никой не ни познава, а ще е тъпо да издъня четата.

THE CULT, пък, изобщо никого нямало да пуснат във фотопита и да сме идели да снимаме чак отзад, щото те не искали да виждат фотографи и да сме се оправяли, както можем. Поне не искат нищо да подписваме, но по всичко личи, че днес си имаме работа със сериозни рок звезди от пангалактическа величина.

THE CULT правят изключително представление.

Започват с 'Lil Devil' и ИЪН АСТБЪРИ представя групата с:
 
“We are The Cult. We can play it hard, we can play it soft, we can play it psychedelic, or however you like it.”




Публиката вече е многобройна. Редят се хит след хит, примесени с песни от новия им албум 'A Choice of Weapon', хората танцуват, АСТБЪРИ пръска чар и феромони и говори дрезгаво между песните - купонът е пълен.

“This is a song about Zakk Wylde – the guy with the best fucking hair and the best fucking beard in rock and roll”, обяви АСТБЪРИ и подхваща 'Fire Woman'.

Любовта е навсякъде, двойки се натискат, а някакви младежи крещят “Slayer”.

Накрая бандата ни призовава да си купим или откраднем новия им албум, но непременно да го придобием. Да бяха донесли дискове на мърч щанда, да бяхме си го купили... Та се наложи да го откраднем. Хубав е.



Настъпва моментът на четенето на списъка с богоизбраните за фотопита на ОЗИ.

Логично преобладават имена, завършващи на -ич, тук-там нещо друго, и с напредването му ние все повече губим надежда, докато почти накрая чуваме име, завършващо на -ова.

Опа! Имаме победител! Аз въздъхвам облекчено, че не съм аз и отивам да се снимам с ИЪН АСТБЪРИ, който се мотае наоколо и “се слика со фанови”.

Предвид пълния хаос с разписанието и заплеснати по АСТБЪРИ, съвсем пропускаме началото на ОЗИ и Black Sabbath ретроспективата на екраните. Все пак някъде по средата на откриващото 'Bark at the Moon' се усещаме и изхвърчаме да гледаме шоуто.

А то е на ниво. Кофи с вода за първите редове, маркуч с пяна за по-задните – лудница някаква.

На 'Mr. Crowley' доста разнородната публика започва постепенно да откача.



снимка: ЕКАТЕРИНА КУЗМАНОВА

OZZY AND FRIENDS ни предлагат стадионен рок от класа, макар че на моменти “Бащицата” изглежда някак вече стар и поуморен. Гласът му не е това, което беше, а когато се опитва да крещи между песните, за да представи музикантите, направо се накъсва.
Сигурно е от жегата.

Преди на сцената да излязат СЛАШ и ГИЙЗЪР ЪТЛЪР, има едни нескончаеми инструментали, от които особено впечатляващо е солото на барабани на ТОМИ КЛУФЕТОС.

ОЗИ се появява отново на сцената и обявява своите “скъпи приятели Мистър Гийзър Бътлър от Black Sabbath и Мистър Слаш от Guns n' Roses”.

За момент си поиграх с мисълта какво би направил Аксел, ако можеше да чуе това от някъде.



снимка: ЕКАТЕРИНА КУЗМАНОВА
 
'Iron Man' се стоварва като тон павета, следвано от 'War Pigs', което неизбежно ме подсеща за FAITH NO MORE.

На екрана вървят кадри от войни, политици и паради. Публиката крещи с цяло гърло и размахва юмруци.

СЛАШ, разбира се, се справя блестящо. Шоуто е в апогея си.

Излиза и ЗАК, а накрая на сцената се събират всички приятели на ОЗИ, за да изсвирят 'Paranoid'.

Несъмнено щеше да е още по-велико, ако на сцената беше и ТОНИ АЙОМИ, но на него мога единствено най-искрено и от цялото си сърце да му пожелая успех, сила и здраве.

То другото няма значение.

следва продължение...