DEPECHE MODE

12 май, стадион 'Локомотив', София
текст: Христина Димитрова

Още си спомням с умиления първия концерт на Depeche Mode, който гледах – 'Devotional по Ефир 2. Било е сигурно 1993-4 и бях в такъв потрес от видяното, че още на следващия ден изтърчах в магазина на Unison да си купя 'Songs of Faith and Devotion'.

От тогава в мен се загнезди идеята-фикс, че тази група ТРЯБВА да бъде видяна на живо, макар че не си правех илюзии, че ще стана свидетел на 'Devotional'. Или пък на '101'.

Спомени от първия концерт на Depeche Mode в София нямам много, защото се бях докарала до такава пълна еуфория, че подробности ми се губят, пък и от тогава минаха седем години. Помня, че беше много, много хубаво.

Опцията да забравим поне за малко във вечерта на 12 май 2013, че представителната демокрация в България функционира безотказно и сме затънали в лайна до ушите, и вместо това да си подарим няколко часа безгрижие, носталгия и положителни емоции, звучи идеално. Пътувайки към китния квартал „Илиянци“ негласно решаваме да не говорим за политика. Темата за времето е доста по-вълнуваща.

Нито дъждът, нито скапаният гаден стадион, нито обичайният логистичен кошмар, нито тениските менте, нито семките, нито скъпите вода и кроасани, бяха в състояние да помрачат радостта от очакването на повторната ни среща с Depeche Mode. Каквито и суперлативи да се изсипят по адрес на тази велика група, ще са клиширани и изтъркани, затова ще си ги спестим.

Факт е, обаче, че след 30+ години на сцена са все още свежи и интригуващи и спокойно слагат в малкия си джоб много по-млади от тях групи с големи претенции. Факт е, че за толкова години така и не се намери подходящ етикет, който да им бъде лепнат и да си остане. Depeche са институция, повлияла на много групи в най-различни жанрове, която все още пълни стадиони (поне в Европа) и докарва феновете, които иначе имат най-различни музикални предпочитания, до еуфория.

Освен това, не са много мъжете на 50+ години, които в младостта си са издрусали чудовищни количества наркотици и са изпили океани алкохол, и се не само живи, ами и не са се превърнали в карикатури на самите себе си и са в състояние два чАса да пеят, танцуват и скачат по сцената. И така през вечер в продължение на месеци.

Потънали в подобни размисли, седим на тревата отзад и посръбваме бира, докато около нас стадионът се пълни бавно. Подгряващата група F.O.X. излиза под ситния дъждец пред шарена тълпа с дъждобрани, а небето е схлупено и сиво и обещава да пикае цяла вечер.

Групата е приятничка и певицата, която след концерта стои на изхода и търпеливо раздава флайъри на групата си, е симпатичничка, ама не е чак нещо особено. Все пак е по-добре от изпиляващия съзнанието транс, който ни бяха пуснали преди и след това. Доста неприятно на моменти.

От време на време на екраните се появява рекламно видео на някаква благотворителна кампания за осигуряване на чиста вода за африканците, в която Depeche Mode участват в партньорство с производител на луксозни швейцарски часовници.

Основната атракция на вечерта започва в 20.50 – 10 минути преди обявеното по сайтовете начало и откъм баровете, тоалетните и входовете се наблюдава юруш. Момче и момиче търчат ухилени напред, стиснали в ръце поомачкани и поомокрени листа А4 с надпис „We vote for you“. Ние си знаем какво имат предвид, но Дейв Гахан и компания едва ли са информирани за оживения политически живот в милата ни татковина, а дори и да са, едва ли ги интересува.

Напомнянето какво се случи през деня, обаче, е крайно неприятно, особено като се има предвид крайният плачевен резултат.

Все още не е съвсем тъмно и гигантските екрани в дъното на сцената и отстрани леко бледнеят, но с настъпването на вечерта ще предложат такова визуално пиршество, каквото само смахнатият холандски гений Антон Корбейн може да предложи. Сцената, за разлика от предишния път е доста по-проста – две нива и рампа, стойките на инструментите са съвсем обикновени, но за сметка на това светлините и прожекциите на екраните са невероятни и напълно компенсират факта, че от зад хората на сцената се виждат горе-долу с размера на човечета от Lego.

На екраните, обаче, ясно се вижда, че макар и поостарели от последния път, в който се срещахме, Depeche Mode са във все така блестяща форма. Дейв е във вихъра си, както винаги, и не спира да танцува. Мартин е през цялото време на китарата, докато Анди обичайно подрипва, приплясква и подканя публиката с каменна физиономия иззад синтезаторите си. Другите клавирни задължения са в ръцете на Питър Гордино, а на барабаните е Кристиан Айгнер.

Двете откриващи песни от 'Delta Machine' изглежда не говорят много на по-голямата част от публиката, защото реакцията по посрещането е леко вяла.

Дори и „Good evening, Sofia“, изкрещяно с ентусиазъм, подобен на онзи в '101'. За съжаление, в задните редици настроението ще си остане такова през повечето време и ще настъпи леко оживление чак на едни две небезизвестни песни от 'Violator'.
 
Хора, които са били в средния сектор, фронт стейджа и на трибуните казват, че ситуацията е била смесена. Отпред са били най-големите фенове, макар че и там имало доста празни погледи на 'Black Celebration'. Изглежда, партито е било на оградите в средния сектор, където е било доста еуфорично.

Но всъщност, няма значение. Всеки се забавлява по своя си начин – някои пеем и танцуваме, други си чоплят телефоните, разнасят напред-назад „куфари“ с бири и си приказват. Демокрация в действие.

На 'Walking in My Shoes' настъпва леко оживление – позната стара песен. Прожекцията на видеостената отзад е разбита на триъгълници, които създават зрителната измама за триизмерност, а аз се дера, с цяло гърло – фалшиво, но от сърце. - И до ден днешен  'Songs of Faith and Devotion' ми е най-любимия албум на Depeche.

'Precious' е обилно гарнирана с прожекции на кучета пред каменна стена. 'Black Celebration' и 'Policy of Truth' пооживиха публиката и се наредиха сред персоналните ми фаворити на вечерта, но, общо взето, около нас положението е луната спи.

'Should be Higher' е от новия албум, който като цяло на живо звучи много по-добре и значително по-вълнуващо, отколкото на студиен запис. Прожекциите на падащи искри, факли и летящи огньове са толкова реалистични, че в първия момент се чудим дали не са истински пироефекти.

'Barrel of a Gun' звучи някак странно, в предните редици момичета са на раменете на приятелите си и размахват ръце. На 'Higher Love' Дейв си взима малка почивка и пее Мартин. Специално за тази песен бяхме баяли и играли ритуални танци. Макар че не я пее Дейв – изпит, гърчещ се и с нашийник, зад завеса – и е акустична, все пак това е една великолепна песен, която не е била изпълнявана по турнета повече от 10 години.

Прелестната 'Heaven' от новия албум, която толкова много напомня на съвместната работа на Дейв със Soulsavers от миналата година, е придружена от черно-бели кадри на групата, абсолютно в стил Антон Корбeйн. Ако досега някой се е съмнявал, че прожекциите са негово дело, тук е моментът да изостави съмненията. Кадрите и двугласът на Дейв и Мартин се комбинират, за да създадат самото райско вълшебство, а като цяло звукът, поне отзад, е абсолютно кристален през цялото време.

'A Pain That I'm Used To' е първоначално трудно разпознаваема в ремикса на Jacques Lu Cont. 'A Question of Time' – друга моя любима песен този път е към края на концерта, а не както беше през 2006 в началото. В нашия сектор на стадиона никой не знае припева и пак се дера самотно. Надявам се предните редици да са отсрамили положението.

В случай, че някой не е разбрал, много голяма част от българските избиратели, присъствали на стадион „Локомотив“, знаят само две песни на Depeche Mode – 'Enjoy the Silence' и 'Personal Jesus', като блус интрото на втората дори леко ги обърка в началото. След нея се наблюдава масово изнасяне към изхода. - Явно хората бяха дошли да си чуят нея и фактът, че дори „официалната“ част от концерта не беше приключила, беше без значение.

'Goodbye', също от 'Delta Machine', слага край на концерта и предстоят бисове. 'Home', както обикновено е изпълнена от Мартин, а 'Halo' е в ремикс на Goldfrapp и е придружена от поредната порция въздействащи прожекции. - Определено един от най-силните моменти в целия концерт.

Подскокливото 'Just Can't Get Enough' е обичайното връщане към най-ранните години и за разлика от 'Photographic' през 2006, все пак е разпознато от повече хора.

Окончателният финал идва с 'I Feel You', гарнирано с прожекции на кълчещи се женски силуети, поклащащи се глави, диджейски грамофон и пулсиращи високоговорители. Най-после и тези отзад пеят, а на 'Never Let Me Down Again' всички и вдигат ръце. - Камерите са обърнати към публиката и на екраните се вижда море от люлеещи се в относителен такт ръце.

Това е краят на магията. В колата пак упорито избягваме политическата тема. - Не че не сме на едно мнение, не че вече не сме видели почти окончателния резил, просто не искаме да си разваляме настроението. Говорим си за концерта. Все пак поне до сутринта ще остане приятното чувство и изключително положителната емоция от една вълшебна вечер, в която 25 000 души избягахме от реалността, макар и за няколко часа.