Как преживява неизбежността на остаряването един човек, чийто житейски път е белязан от гигантското му его, а безпардонният му характер се е превърнал в странен вид харизма, захранваща легендарния статут на една от най-великите метъл банди в историята?

Миналият наскоро 50-те Дейв Мъстейн навлиза с пълна сила в своята криза на средната възраст – и едва ли някой е очаквал точно при него тя да протече кротко, нали? А MEGADETH – групата, която той напълно олицетворява – просто нямаше как да не пострада.

Излезлият в края на 2011 г. 'Th1rt3en' изглеждаше като скалъпен албум, с който бандата опитва да се измъкне от договор с лейбъл. Сега разбираме, че е бил друго – събиране на последните отломки от втория креативен пик на MEGADETH, постигнат с 'United Abominations' (2007) и 'Endgame' (2009).

В 'Super Collider' няма и следа от него. Вместо това Мъстейн е поел лишен от всякаква логика курс обратно към най-лошите си дни с албум, страдащ от същия изначален дефект като 'Risk' (1999) – схващането, че опростяването ще превърне MEGADETH в радиофонична група.

Вземи например 'Burn!' – камара от стряскащо неоригинални рифове, предвидима структура и припев, гласящ: 'Burn, baby, burn...'
 
Това е рок еквивалентът на предварително записания смях в малоумен ситком.

'Off the Edge' продължава нишката на преповтаряне, давейки се в тягостна липса на динамика. На този фон повсеместно оплютата заглавна песен печели точки поне с факта, че е нещо ново и различно.

Същото прави и 'The Blackest Crow' – хибрид между южняшки рок и песен на MEGADETH от 90-те. Има и опити да се напомни, че това някога е било траш/спийд метъл банда ('Built for War' и 'Don't Turn Your Back'), но те стоят като направени по задължение. Ако има лъчи светлина, то това са 'Dance in the Rain' и 'Beginning of Sorrow', чийто драматизъм отчасти раздвижва албума.

'Super Collider' е бъркотия, която се крепи само на композиторския инстинкт на музикантите, възпиращ ги да скочат в бездната на посредствеността, както и на продукцията на Джони Кей, която поне кара нещата да звучат лъскаво и мащабно.

Но иначе, освен ако не си прекокмерно толерантен и не живееш в паралелна вселена, в която 'Risk' е добър албум, това е тотална катастрофа. По-лошото е, че за разлика от 1999-а сега време за ново възраждане просто няма.