Редица групи са постигнали много на базата на една проста истина: понякога по-малко е повече.

При Dream Theater обаче нещата не стоят така: за тях повече винаги е било повече. Колкото по-гигантско, напомпано, натрупано и усложнено е всичко, толкова по-добре за тях – пък хората, които очакват хващащи парчета, да ги търсят другаде. Когато подобна, патологично самодостатъчна група издава едноименен албум, няма как да не очакваш точно това качество в него да е увеличено до 11.

Е, въпросният диск започва с инструментално интро, чиято дължина би била достатъчна на други групи за цяла песен.

Ясно – Dream Theater са си Dream Theater.

През следващия час те не се опитват да покоряват някакви нови музикални територии, а вместо това гордо забиват флаг с логото на групата точно по средата на нишата, която отдавна си е тяхна.

В 'Dream Theater' има части от китарната захапка на 'Train of Thought' (2003), както и от всеобхватността на 'Black Clouds & Silver Linings' (2009) и песенно-ориентираното композиране на 'Images and Words' (1992).

Става въпрос за звучене и стил, които отдавна са се превърнали в едно цяло, синоним на името на групата – независимо, че фамилията на барабаниста днес не е Портной, а Манджини.

Затова решаващото в този албум са песните. И точно тук Dream Theater можеха да се представят по-добре. Цялото надсвирване пречи на мелодиите в парчета като 'The Looking Glass' и 'Enigma Machine' да разцъфнат напълно.

Междувременно Джеймс Лабри прави учудващо равно и неемоционално вокално изпълнение, с което сякаш дърпа ръчната спирачка всеки път, когато някоя песен тръгне нанякъде – просто чуй включването му в 'The Enemy Inside'.

И докато от песните в албума можеше да се очаква повече, най-силната композиция в него е тази, която дори не се опитва да е песен – 22-минутната 'Illumination Theory'.

В нея музикантите сякаш са събрали най-добрите си идеи и са се възползвали от пространството, за да ги развият подобаващо. А кийбордните пейзажи на Джордан Рудес, които я разделят на няколко части, отвеждат музиката в ново, наистина божествено измерение.

Това напомняне колко велики могат да са всъщност Dream Theater е повече от добре дошло в края на този, иначе съвсем нелош албум.