Повечето рок легенди на 60+ години (че дори и онези, които са на 50 и нещо) са се специализирали в изстискване на натрупаната десетилетия по-рано слава, безидейни нови албуми, които феновете се напрягат да харесват, световни турнета с най-големите хитове и тягостното очакване на покана в Rock and Roll Hall of Fame. Не и Плант.

Въпреки оглушителния фенски зов за завръщане към Групата-с-която-всички-го-свързват, той предпочита да върви по своя собствен път, който пък го отвежда все по-далече от китарния грохот и бленуваното от стотици хиляди концертно изпълнение на ‘Stairway to Heaven’.

Колкото и странно да звучи, творческият Ренесанс на Плант започна след като окончателно приключи творческото си сътрудничество с Джими Пейдж. Въпреки че ‘Walking into Clarksdale’ и особено ‘No Quarter’ бяха чудесни колаборации, с настъпването на новото хилядолетие Плант се оказа по-силен, тъкмо защото бе по-свободен. Толкова свободен, че можеше с почти хлапашки ентусиазъм да изследва тихата скръб, слоевете мъдрост и неостаряваща красота на стария блус, черния джаз и европейската народна музика. Плант се пробва дори и в областта на кънтри/блуграс (заедно с Алисън Краус), а резултатът – ‘Raising Sand’, се оказа музикално съкровище, което му донесе куп похвали от критиката, второ място в Billboard и награда Грами.

За хората, които искат нещо като Групата-с-която-всички-го-свързват, ‘Lullaby and… The Ceaseless Roar’ ще бъде твърде по-скоро скучен. За онези, които са слушали, слушали и слушали отново ‘Mighty Rearranger’, ‘Raising Sand’ и ‘Dreamland’, новият албум на Плант (и любимите му музиканти от The Sensational Space Shifters) няма да бъде изненада, а адски приятно, дългоочаквано продължение.

За да се върнем отново на въпроса за свободата, най-точното определение за ‘Lullaby and… The Ceaseless Roar’ е, че албумът звучи именно свободно. Тук блусът от Южните Щати среща басовите електронни подложки, а африканските инструменти плетат своите екзотични мелодии заедно с вдъхновени от уелския фолклор текстове. Макар и зареден с динамика и разнообразие (проверете например мултикултурната плетеница в минорното ‘Embrace Another Fall’), албумът е по-скоро тих, съзерцателен и доста често – тъжен (чуйте програмното ‘A Stolen Kiss’, от текста на което идва и заглавието на албума). Особено симпатичен е подходът към записите и представянето на тази комбинация - ‘Lullaby and… The Ceaseless Roar’ не е твърде полиран, звучи леко грапаво, преднамерено неравен е, с ретро усещане, каквото подхожда на парчета, вдъхновени от американската традиция и блусара Лийд Бели (слушайте внимателно ‘Poor Howard’).
 
Гласът на Плант пък се вписва във всичко това толкова лесно и естествено – това не е онзи мощен младежки глас, който изпя 'How Many More Times', а гласът на един остарял, помъдрял, променен от времето и изминатите мили пътешественик. Който има още много истории за разказване.