Двадесет и пет години. Четвърт век! Това е абсурдно дълга пауза между албуми. Затова последното, което може да се очаква от завръщането на Sanctuary, е групата да продължи от там, докъдето стигна с 'Into the Mirror Black' (1989). Още повече, че вокалистът Уоръл Дейн и басистът Джим Шепърд не седяха с кръстени ръце през това време, а участваха в една друга група. Това неизбежно е дало своето отражение върху 'The Year the Sun Died'.

Меко казано. Новият албум на SANCTUARY на практика звучи като Nevermore без Джеф Лумис. Но причината за това са най-вече вокалите на Дейн. За високите писъци от 'Future Tense' може да се говори само в – сещаш се – минало време... Вместо това получаваш превърналата се в знакова за него смесица между не особено мощни – но пропити с някаква неземна тъга – високи вокали и епизодични гмуркания в ниския регистър а-ла Питър Стийл.

По-малко прог герои и повече спийд-метъл традиционалисти, китаристите Лени Рътледж и Брад Хъл на свой ред предоставят ударна смес от бързи рифове и извиращи от тях накъдрени лийдове. Тяхната острота работи като контрапункт на пропиващите се във всичко вокали на Дейн в песни като отварящата 'Arise and Purify' и сингълa 'Frozen'. А великолепната продукция на Крис Харис–Зиъс ги кара да звучат просто помитащо!

Това, което прави 'The Year the Sun Died' специален, е умението на Sanctuary да опитват различни неща, без качеството на песните да страда от това. В 'Exitium (Anthem of the Living)' групата забавя темпото, но вместо да забуксува, предоставя едно от най-динамичните парчета в албума, оставяйки вокалите да се реят над постоянно набиращите сила китари. Те на свой ред сдават водещата си роля в 'The Dying Age', където се сливат с гласа на Дейн, създавайки наситено с ривърб призрачно отражение на мрачните му рими.

Закриващата заглавна песен събира на едно място предшествалите я мрак и тежест, увенчавайки ги с припев, в който Дейн с неподражаемия си леден маниер пее: “What if there is nothing more?/ What if there is only emptiness?/ What if there is nothing more beyond the cold of deliverance?” В този момент SANCTUARY създават идеална синергия между музика, текст, замисъл и изпълнение, каквато не съм чувал поне, откакто Nevermore я постигнаха в 'Believe in Nothing'...

...Неизбежно е да сравняваш двете групи. Все пак едната бе продължение на другата, а сега, когато кръгът се затваря, е естествено като стил нещата да стоят по средата. Заради силните  композиции 'The Year the Sun Died' не седи разкрачен в тази среда, а като завършено цяло. Отгоре на това дори разполага с необходимата щипка гениалност, която го прави наистина специален.