Добре дошъл отново в света на MACHINE HEAD! Това е бандата, прочута с умението си да пише албуми, които я връщат обратно в правия път. Само че MACHINE HEAD, понеже са MACHINE HEAD, никога не правят нещата по лесния начин. Те не никога не бързат, използват ресурса на времето по възможно най-добрия начин и след това прекрачват собствените си граници отново и отново, защото вече са доказали, че могат да се завръщат триумфално, когато феновете, индустрията и дори самите те са отписали групата. Накратко, те бяха добри, после не бяха добри и сега отново са добри, вероятно по-добри от първия път.

'Bloodstone & Diamonds' е техният осми студиен албум и първи с новия басист Джаред Макийчърн, който замени Адам Дюс миналата година, но това няма да го забележиш, освен ако не знаеш предварително. Защо? Има две причини. Първо, въпреки че ритъм секцията на MH e безупречна, тя никога не е била твърде изпъкваща на преден план. Второ, писането и композирането на песни в MH напоследък е по-скоро едноличен процес. Това си е шоуто на Роб Флин, ако трябва да бъдем пределно точни. Тази тенденция започна в началото на миналото десетилетие, когато той откри многопластовите структури на Rush и започна да създава по-дълги и по-комплексни парчета.

Тук имаме 12 песни, разположени върху 71 минути. Тези 12 песни прегръщат всяка ценност, практикувана от MH от времето на техния албум на завръщането 'Through The Ashes Of Empires' (2003) до сега- елитизмът, метълът на мислещия, прог структурите, честите и странни смени в ритъма и настроението, всичко… Въпреки това 'Bloodstone & Diamonds' в неговата цялост не е толкова егоистичен като 'The Blackening' (2007), нито толкова психеделичен 'Unto The Locust' (2011).

Повечето песни ('Now We Die', 'Killers & Kings', 'Night Of Long Knives' например) демонстрират силата на средното темпо и имат по-запомнящи се и достъпни припеви от тези в предишните два албума. От друга страна са замесени повече инструменти и текстури от когато и да било преди. Под повърхността са случват още повече неща, просто е въпрос на повече слушане. Начинът, по който MH са се научили да градят драматично напрежение в песните си през последното десетилетие може да е предвидим и в някои отношения подчинен на една и съща формула, но е факт, че все още работи ефективно.

Разбира се, не всички ще бъдат впечатлени. На някои "украшенията” ще им дойдат в повече. Мнозинството от старите фенове, които тъгуват по уличната прямост на дебюта, днес все по-често наричат някогашната си любима група "новите Iron Maiden” и то не в положителен смисъл. Ирония на съдбата е, че феновете от същия тип се отказаха от Maiden след първите им два албума. Всички тези неща са разбираеми и до голяма степен се свеждат до личния вкус. 

В края ми се иска да кажа, че това ревю можеше да тръгне в различна посока. То можеше да претопли в детайли износената история за завръщането на MH, която вече си чел в толкова много други ревюта. Можеше да се отдаде на хиперболизация и да заложи на наивната хипотеза, че ти, читателю, по презумпция би следвало да смяташ чуждото мнение за меродавно. Можеше дори да се превърне в декрет за гениалността и неповторимостта на 'Bloodstone & Diamonds', като избегне споменаването на заглавия като 'Reign In Blood', 'Master Of Puppets' или 'Powerslave'. Работата е там, че никой от тези похвати не работи при банда като MH и истината трудно може да бъде канализирана в линеен текст чрез репетиция на външната ни представа за кариерата на една двадесет и няколко годишна метъл банда.

Истината. Тя е, че 'Bloodstone & Diamonds' не е хитра инвестиция в бъдещето, а естествен прогрес, който се случва напук на критиките и превратностите на съдбата. Този албум стои на върха на планината, но не забравя гледката от нейното подножие. Той развява знаме, но не в чест на някаква победа, а в знак на признание, че постигнатото дотук има съществено значение.