Съвсем в реда на нещата, новината за задаващ се нов албум на PINK FLOYD предизвика вълнение, но всъщност бе приета значително по-хладно, отколкото би предположил някой допреди само няколко години. Защото е наистина лесно да опетниш една легенда само с един-два излишни албума или няколко турнета за пари. Спомнете си само всичко безумия, които се случваха под името на The Doors и продължават да се случват като Queen (дори ни е страх да повдигнем темата за Slayer). С други думи – радостта нямаше как да бъде по-голяма от опасенията.

Нужни са само десетина минути (може би дори двойно по-малко) от космическата хармония и мечтателна меланхоличност на ‘Things Left Unsaid’ и ‘It’s What We Do’, за да бъдат заменени страховете с онова сладко-носталгично чувство, запазено специално за първото слушане на който и да било албум на PINK FLOYD.

‘The Endless River’ носи всички разпознаваеми черти на двата най-важни етапа от историята на легендата – и на ерата Уотърс, и на епохата Гилмор. Превесът, разбираемо, е към втората – неслучайно основните асоциации са ‘A Momentary Lapse of Reason’ и ‘The Division Bell’, или пък соловите албуми на Гилмор ‘About Face’ и ‘On An Island’. Едновременно с това, на места ‘The Endless River’ се доближава и до ‘Animals’, и до ‘Meddle’, а най-ясно се различава тъкмо от тежката концептуалност и прог театралност на Уотърските ‘The Wall’ и ‘The Final Cut’.

Колкото и странно да звучи, най-добрата страна на новия FLOYD е тъкмо неговата непретенциозност, ясното нежелание за влизане в залата на славата, (почти) пълната липса на истински песни, което значи – и (почти) никакъв вариант за потенциални хитове. Това прави ‘The Endless River’ албум, който ще бъде оценен единствено от феновете, оставайки неразбираем, разхвърлян и твърде ”арт” за масовия потребител. Затова ти предлагаме да подходиш към тези 50 минути музика спокойно и без твърде големи очаквания, защото това без съмнение не е най-великият албум на PINK FLOYD. Но той не е и предназначен да бъде такъв.

Парчетата са 18, но са обединени в 4 големи композиции, като така е и по-добре да бъдат възприемани – голяма част от ”малките парчета” продължават малко над минута и слушани поотделно не биха направили особено впечатление. Саундът на ‘The Endless River’ е ефирен и пространствен, подчертано ембиънт, напомня на филмова музика, на немски краутрок или пък на дълъг, освободен от ограничения и стремеж към ясна композиция джем сешън (пробвай например ‘On Noodle Street’).

Най-силните и най-подчертано FLOYD-ски моменти откриваме в Side 1 (в която има хитри намигвания към  ‘Echoes’ и ‘Shine On You Crazy Diamond’) и Side 3 (където пък е ‘Talkin' Hawkin’ - истинско продължение на ‘Keep Talking’ от ‘The Division Bell’, отново с компютъризирания глас на гениалния Стивън Хоукинг), а най-слабият момент без съмнение е закриващата Side 4 и самия албум ‘Louder Than Words’.

Единствената истинска песен в 'The Endless River’ е лековата и с доста посредствен текст, до голяма степен ненужна на фона на цялата сайкъделия и ембиънт, които се разливат преди нея. Като цяло Side 2 и Side 4 са приятни и интересни, но и доста по-разхвърляни от другите две ”големи композиции”, като това се отнася с особена сила за Side 2, която обърква със своята фрагментарност. Друг сериозен проблем на ‘The Endless River’ е, че оставя усещането за недовършеност – композициите биха могли да бъдат много по-дълги и разточителни, а част от музикалните теми – по-добре развити, а не само загатнати. Последното е особено странно, имайки предвид, че Гилмор и Мейсън са разполагали с около 20 часа записи от 1993-1994.

В крайна сметка, ‘The Endless River’ може и да не е продължението на ‘High Hopes’, което сте очаквали (усещате обаче заигравката, надяваме се?), но се намира далече от думата ”разочарование”, в това също трябва да сте сигурни.