Дейв Грол е умен мъж. Той добре знае, че значението и историята на музиката я правят специална – а не само излъсканите, готови за радиото триминутни парчета. И с всеки следващ албум на FOO FIGHTERS той надминава себе си в стремежа си да натовари песните с такъв подтекст. Но освен умен мъж, Грол е и наистина влюбен в музиката. И със 'Sonic Highways' е написал страшно искрено и въздействащо любовно писмо за нея.

Албумът е само половината от това писмо – другата част от него е осем-серийният документален филм по HBO за създаването му. Всяка от осемте песни в 'Sonic Highways' е записвана в различен американски град, в различно легендарно студио и включва гост-участие от поне една легенда от местната музикалната сцена. Сам по себе си този филм е смазващо грандиозен проект. Затова не би било неочаквано албумът да е като малко претупан негов саундтрак.

Само че не е. Отправната точка и на филма, и на албума, е любовта към музиката. Освен да се отъркат в места, пропити с десетилетия рокендрол история, FOO FIGHTERS са написали и може би най-амбициозната си и впечатляваща на чисто музикално ниво колекция от песни.

За близо пет минути отварящата 'Something from Nothing' (с участие на Рик Нийлсън от Cheap Trick) тръгва от полу-балада и стига до до ударен, почти пънк рок, минавайки през поне три вариации на така дъвкания от форумните метъли риф, напомнящ този от 'Holy Diver' на ДИО.
 
'What Did I Do?/God as My Witness' (с тескаския блусар Гари Кларк Джуниър) на практика е две песни, събрани от общ мотив, развит веднъж като надъхващо рок парче и веднъж като интровертна балада.

От това, че вече за втора песен споменавам думата 'балада', с право си вадиш извода, че музиката в албума натежава в тази посока. Не че липсват бързи рок парчета – 'The Feast and the Famine' (с Питър Стал и Скийтър Томпсън от вашингтонската хардкор банда Scream – първата група на Грол), 'Congregation' (със Зак Браун) и 'Outside' (със соло на Джо Уолш!) са такива и са страхотни.

Но върховете на албума определено са в по-прибраната му част. Там е и кулминацията му – затваряща 'I Am a River', в която имаш всичко от отекващи в простора китари до величествени струнни, разлято в седем минути на постепенно наслагване до наистина гигантския припев.

Всичката тази любов към музиката, с която е пропит 'Sonic Highways' няма как да не докосне и теб като слушател – стига, разбира се, и ти да изпитваш същото. Наистина е вдъхновяващо, че някой като Грол, който работи на такова високо, откровено мейнстрийм ниво, продължава да го прави заради правилните причини.