За много от хората под 45, БОБ ДИЛЪН е герой от миналото, но истината е, че наоколо все още няма кой знае колко много звуци, които привличат вниманието така, както го правят уникално построените фрази на най-големия поет на нашето време.

Имам предвид, разтягането на сричките и всичко останало. Той е живото доказателство, че ако застанеш зад нещо, няма опасност да залиташ към всичко. От няколко години насам в публичното пространство от време на време прелита една концепция, която гласи, че ДИЛЪН може и да е един от най-великите текстописци и композитори, но неговите неща звучат най-добре в изпълнение на други хора. Онези, които защитават тази еретична мисъл, пропускат най-същественото, а то е, че никой не би повярвал на неговите текстове, ако бяха изпети с мек и кадифен глас, нали така?

Колкото и странно да звучи, БОБ ДИЛЪН винаги е бил криминално подценяван в България , така че няма да се учудя много, ако този нов албум отново мине под радара на малкото ни и в голямата си част невежо за всичко останало освен българска естрада, РИАНА и немски метъл музикално общество.

По-важното в случая е, че става въпрос за един от най-добрите записи на ДИЛЪН в цялата му кариера, а той има доста. Защо смятам така? Ще обясня. Първо, гласът му се е променил значително през последните години. Все още е оръфан и парцалив, но успява да отвори вратите на въображението и да ти покаже нагледно различните настроения, които подухват като ветрове през албума - от началото до самия му край. С други думи, това е вокалното присъствие на последния оцелял.

Като послание, 'Shadows In The Night' не е много по-различен от която и да е друга колекция от песни, издадена от ДИЛЪН през последното десетилетие, само че този път гласът му е буквално напред и в центъра на микса, което те кара да се съсредоточиш повече върху разказите. Подобно на 'Together Through Life'(2009), новият запис е богат на мрачни и мистични нюанси.

Днес ДИЛЪН има пълната свобода да прави изкуството си така, както самият той сметне за добре и да си отправя нови и нови предизвикателства, защото осъзнава, че никога и никой вече няма да го приеме за някаква модна новост. Именно така великите артисти се опазват от съдбата да бъдат класифицирани като фосили от времето на динозаврите.

Поне половината от песните тук са градски приказки за обикновения американски начин на живот - поеми за разбити сърца, изстрадани неволи и неизбежната прошка след всичко, но дори 'Stay With Me', изпята от СИНАТРА за отдавна забравения филм 'The Cardinal' от 1963, звучи по-меко от очакванията ни към кавър, излязъл от гърлото на ДИЛЪН.

На моменти е любопитно как се случва, но в процеса на слушането всяка песен сработва и се свързва с нещо в съзнанието ти. Това е БОБ ДИЛЪН все пак. Той знае какво прави.