Броени дни остават до излизането на единадесетия студиен албум на португалските върколаци MOONSPELL. За разлика от предниото издание ('Alpha Noir/Omega White'), това носи далеч по-семплото и силно заглавие 'Extinct'.

Дали обаче това е присъда за жизнения им път им или закана, че ще ни издухат главите? Новината е и добра, и лоша: и двете е. "Ще ви хареса, няма да ви хареса“, както мъдро заявява бандата още при края на записите през октомври миналата година.

'Extinct' не е основополагащ запис, но с всяко слушане става все по-приятен – особено ако мрачен луситански романс е твоето нещо.

От гледна точка на формата, 'Extinct' e отлично издържан, както може да се очаква. Макар и не концептуален, албумът си има лайтмотив: oсъзнахме, че не сме безсмъртни. Така де, чутовният португалец Фернандо Рибейро през август ще чукне 41. Не че е много, пък и най-сетне може да се похвали с детенце. Само че явно нито бащинството, нито  годинките – 23 от които прекарани с бандата – му идват съвсем леко.

Бремето се излива в музика и, да, можеше да е по-тежка, но пък който е слушал MOONSPELL заради бруталията на първичните емоции, така или иначе отдавна е спрял. Излива се и в лирики, които за жанра са общо взето културни - стават за музикални поздрави към злоупотребилото ви с очна линия младо гадже. Ще го кажем така: всяко готик клише може да звучи добре, щом го пее Фернандо Рибейро. Всяко. А по отношение на мелодичните вокали човекът направо надминава себе си във 'Funeral Bloom', 'La Baphomette' и донякъде 'The Future is Dark'.

Като казахме готик клишета, артуъркът с oсакатен женски торс се мотае по промо материали в няколко форми, които се различават основно по това колко символични джунджурии са накачулени по него. То не са кости, скорпиони, цветя. Поне вече знаем до какво води опитът да се "донесе роза из змейските челюсти“ (справка: 'Funeral Bloom').

Другото оправдание за клетия труп са концептуални препратки на към теми като околна среда, устойчивост и изобщо quo vadis, Господи/ човеко/ Земьо. За утеха имаме по-стари обложки от многостранно надарения басист на Septicflesh - СЕТ - като 'Night Eternal'.

Въвеждащото 'Breathe (Until We Are No More)' съдържа компресирана версия на почти всичко, което ще чуете да се развива нататък в албума: от шепот до рев, от мощни барабани до цигулкови арабески, от живот до смърт. Продължава се енергично със заглавното 'Extinct', което комбинира характерния Рибейро-рев с един припев с поп-привкус.

'Medusalem' звучи като нещо, написано на почивка в Мароко. 'Domina' и 'Malignia' са новите попълнения в списъка с муунспелски имена за строги господарки – 'Malignia' е злата, но значително по-сексапилна сестра. Промо кукичката 'The Last of Us' реално се пада сред по-слабите и банални парчета. За сметка на това приказното 'Funeral Bloom' хваща леко и мелодично – и нелишено от разнообразие. 'A Dying Breed' прилича на по-малкото братче на 'Extinct', което все още има плакат на HIM над леглото си. Емоционалният заряд на 'The Future is Dark' е потушен от вяло еднообразие.

Перлата на 'Extinct' се нарича 'La Baphomette'. Освен че служи за елегантен завършек на албума и злокобен увод за турнето Road to Extinction, тази песен с двете си минути и половина успява да припомни защо харесваме MOONSPELL и самичка струва поне една звезда нагоре в оценката. Да стигнеш до нея е като да отидеш на театър и след като един час си си чоплил носа, защото тия сцени ги знаеш наизуст… щрак, лично Мефистофел изниква из сенките за финалния акорд. Червената завеса пада, благодарим ви, че останахте с нас.