Непокореното слънце на неверниците!

Измина близо месец от официалното завръщане на FAITH NO MORE след 18 години звукозаписна “тишина”. 'Sol Invictus' избуя сред изпълнения с музикални плевели пазар с гордо размахан среден пръст към всички Motherfucker-и, които следват написани от друг клишетата по пътя към жадувания успех. “Непокореното слънце” на FAITH, обаче, явно пари твърде много върху клавиатурите на пишешите меломани у нас, а те не са толкова малко на глава от населението.

Съдейки по реакциите в разговори и отзиви в социалните мрежи липсата на ревю не се дължи на това, че FNM са се превърнали в скучни старци.

Сдържаността към оценка може да се отдаде на това, че великата петорка от Сан Франциско е достигнала статута на същото това недосегаемо слънце от заглавието на албума, а с едно ревю всеки критик-фен рискува да се превърне във Fool for a Lifetime. Е, ако има някой, който е против това, FAITH NO MORE да бъдат превръщани в свещената крава на музикалния бизнес, то това са самите FAITH NO MORE.

От друга страна всяко издание на групата досега е изисквало време да отлежи, да се пробие неусетно своя път към мозъка на слушателя и да се превърне в част от пулса му. 'Sol Invictus' не прави изключение. И все пак все някой трябва да положи началото. It's a dirty job, but someone's gotta do it.

Е, не е толкова трудно да кажем, че новият албум на FNM е страхотен. Просто защото е така. След двадесетина слушания 'Sol Invictus' постепенно е станал част от кръвообръщението и по-важното – звучи така, сякаш винаги го е имало в дискографията на FAITH. Това е албумът, който всички очаквахме от тях като музикална класа и който никой не очакваше да е точно такъв като музикална тъкан. И въпреки че не може да се говори за концептуалност в чист вид, 7-ото дългосвирещо издание изпълва със съдържание самото понятие “албум” - не просто сбор от написани и записани наскоро парчета, а композиции с подредба и звучене точно такива, че да дадат максималното музикално усещане.

Патън, Гулд, Ботъм, Пъфи и Хъдсън пак обръщат с главата надолу представите за това как “трябва да звучи” едно музикално издание. Противно на всякаква логика от рецептурника на маститите продуценти 'Sol Invictus' стартира с най-минорното парче от 10-те – едноименното, което никой друг не би си позволил да сложи за откриващо. FNM обаче не са хората, които спазват правилата, нито пък ги създават – както сам каза Били Гулд, те са тук за да ги нарушават.

Заглавието на първото парче и на албума е и едно поредно “богохулно” предизвикателство, съдържащо се в самото име на бандата. 'Sol Invictus' е Богът-Слънце в късната Римска империя, достигнал върха на своята популярност сред масите малко преди християнството да бъде обявено за официална религия. Гаврата става пълна, когато старците разбойници обличат “униформите” на свещеници за фото-сесията на албума.

С всяка следваща песен от А-страната, новият албум на FNM набира сила и се натрупва в съзнанието на потърпевшия. 'Superhero' вече е ясна от няколко месеца, след нея идва лъчезарно-кривата 'Sunny Side Up' (пак слънчевата тема!), после напрегнaто-освобождаващата 'Separation Anxiety', за да се стигне до единия емоционален пик – 'Cone of Shame'.

Втората половина на албума наистина обръща плочата. 'Rise of the Fall' и 'Black Friday' променят орбитата на 'Sol Invictus', влизат в по-лек “режим”, въпреки че и в тях присъстват агресивните припеви на Патън, ако можем да ги наречем така. 6-ото парче е най-трудно смилаемото след всички слушания до момента въпреки открояващия се мелодичен рефрен в стил френски шансон. Ако има слабо звено  във веригата, това може би е “Черният петък”. Може би заради лековатите китари в куплета. Но нищо чудно, когато след някой друг месец слушам за пореден път този албум, да ги чуя по различен начин.

Както се получи и с 'Motherfucker'. Когато излезе в края на 2014-а, първият сингъл стоеше някак-си твърде странно, на места звучеше постно на места и не беше удар с чук, който загатва за едно голямо завръщане. В контекста на 'Sol Invictus', обаче, 'Motherfucker' придобива съвсем друг облик и стои като напълно естествен слой от тъканта на албума. А след изслушаното до момента става ясно защо групата изпраща в миналото шибаняците, с които вече няма нищо общо.

След него идва и вторият емоциален пик – 'Matador'. Първата песен, която FNM пишат след събирането си, разказва своята собствена история, но също така по някакъв начин обобщава албума в най-силните му страни. Гласът на Майк Патън, преминаващ от ангелско припяване до изригване на вулкан, красивото пиано на Роди Ботъм, пулсиращият бас на Били Гулд и тътнещите ударни на Майк Пъфи Бордин, както и разнообразните китарни включвания на Джон Хъдсън.

След финалните думи на 'Matador' – “Мay the Dead Live”, 'Sol Invictus' завършва бодро с 'From the Dead'. Това могат да го направят само FNM – стартират с най-смазващата депресия и финишират почти по детински весело, абсурдно и красиво в контекста на самия албум.

По средношколските критерии 'Sol Invictus' получава 5 плюс, а личните ми пристрастия добавят до 5 и ½. Липсващата половинка до пълното отличие се дължи единствено на високите стандарти, които самите FNM наложиха през 90-те.

'Sol Invictus' може би отстъпва на 'Angel Dust' и 'King for a Day...', но както вече беше отбелязано, стои като напълно естествена част от историята на групата. И ще бъде възприеман като пълноценен албум на FAITH NO MORE винаги оттук-насетне за разлика от редица come-back издания на събрали се наново величия, които са загубили творческата си енергия.

За невярващите трябва да е ясно – слънцето отново се издига високо на музикалния небосклон. FAITH NO MORE се завърнаха, колкото и това да се струваше невероятно на всички, включително и на самите тях.