Саундът на NICK CAVE & THE BAD SEEDS бе сведен до преднамерено минималистичен поетизъм – шумните китари и хитро наредени поп структури отстъпиха място на много пиано и дълги речитативи, развивани върху шумови и ембиънт подложки. Кейв рецитираше, шепнеше и все по-малко пееше, но всичко стоеше толкова хомогенно, че ‘Push The Sky Away’ се оказа не просто добър албум, а един от най-отличителните в дискографията им.

 

Звученето на ‘Skeleton Tree’ е изключително близко до това на ‘Push The Sky Away’, но новият албум на NICK CAVE & THE BAD SEEDS е не просто продължение на музикалния им път, а една особена, отличителна част от него. Защото след като през юли 2015 чухме новината за смъртта на 15-годишния син на Кейв – Артър, знаехме че може би никога няма да чуем нова музика от любимия ни музикант. След година пълно мълчание, получаваме ‘Skeleton Tree’ – пречистваща изповед, пътуване към дълбините на отчаянието и издигане към надеждата и слънцето.

 

Подобно на темите за секса и греха, смъртта винаги е била основна част от концепцията на NICK CAVE & THE BAD SEEDS, но сега мрачните стихове на Кейв звучат дори по-силно и искрено, защото кончината на сина му сякаш е пропила всяка дума и нота в албума (чуй особено внимателно невероятните ‘Girl In Amber’ и ‘Anthrocene’). И това не е преувеличение – защото през юли миналата година част от материала вече е бил готов, но разтърсващите събития оказват своето влияние както върху случилата се след тях работа в студиото, така и върху текстовете на песните.

 

На практика ‘Skeleton Tree’ и съпътстващия го документален филм ‘One More Time with Feeling’ обединяват в себе си всичко онова, което Кейв и семейството му отказаха да споделят публично в дългите месеци след трагедията.

 

Вероятно заради всичко това новият албум на NICK CAVE & THE BAD SEEDS се доближава като усещане (на места – и чисто музикално) до финалния албум на Дейвид Боуи, който чухме в началото на годината.

 

‘Skeleton Tree’ е минималистичен, интровертен, пропит с тъга и меланхолия – в него по особено хармоничен начин се вплитат поезията на Кейв, тъжното му пиано, цигулката и счупените ембиънт подложки на Елис, отчетливият бас на Мартин Кейси и призрачните бекинг вокали на Джим Склавунос.

На места всичко се доближава до особен ейсид джаз (чуй ‘Magneto’) и трип хоп (‘Rings of Saturn’ и ‘Anthrocene’), но встрани от възможните сравнения с когото и да било друг, това е много, много ясно отличим продукт на творческото дуо Ник Кейв и Уорън Елис.

Както и в ‘Push The Sky Away’, така и тук, те са загърбили напълно идеята за ясно структуриране или достъпност на композициите, като вместо това са се отдели изцяло на творческите си демони, правейки музика заради самата музика. И слава Богу.