Защото след голямото, ама наистина голямо завръщане на ANATHEMA с ‘We’re Here Because We’re Here’, групата се движеше по инерция, която постепенно започна да се губи. ‘Weather Systems’ също беше отличен албум, а продължението на своеобразната трилогия (позволяваме си да я наричаме трилогия единствено заради стиловото сходство на албумите, а не заради някаква концептуална връзка между тях) – ‘Distant Satellites’ се оказа приятно, но в никакъв случай не страхотно издание.

 

Логично, съвсем логично стигаме до тук. ANATHEMA са наясно, че не могат да продължават с богатия, почти прог саунд на последните три албума, но едновременно с това желаят да се движат във все по-ясно изразена рок насока, с натрупващи се слой след слой пиано, мелодични китари плюс наистина хубавите вокали на Лий Дъглас. Затова се насочват към малко по-семпъл звук, който да подчертае колко добре умеят да композират, в който да изпъкне любовта им към класическия брит рок, който умее да бъде грандиозен и прочувствен, без да преиграва с прекомерна сложност и претенция.

 

ANATHEMA обръщат поглед назад. Към ‘A Fine Day to Exit’ – вододелният албум, който беше единственото логично продължение на ‘Judgement’ и тяхното истинско сбогуване с атмосферния метъл, а и с метъла изобщо. Рискован ход. Макар и недооценен комерсиално, ‘A Fine Day to Exit’ все още се извисява като един от най-силните албуми, издавани някога от групата, запечатал в себе си както тяхната изключителна творческа енергия, така и цялото онова специфично съмнение, скептицизъм и дори отчаяние, което съпътстваше пристигането на новото хилядолетие.

 

За да бъде продължението на ‘A Fine Day to Exit’ истински различно, те са заложили на ‘The Optimist’ – заглавие, почти противоположно на суицидното послание на оригинала. И въпреки че свикнахме с тяхната настояща слънчева и позитивна природа, намираме за трудно да приемем точно такова продължение. И то не чисто на идейно ниво, но и на музикално.

‘The Optimist’ действително е твърде лековат и оптимистичен, за да послужи като втора част на многопластов, изпълнен с огромна вътрешна енергия и ярост албум като ‘A Fine Day to Exit’. През 2017 ANATHEMA са твърде поп, твърде леки и твърде предвидими, за да приемем този техен ход крачка като напред, а не като три назад.

 

Дори парчетата, които най-силно напомнят на ‘WHBWH’ и ‘Weather Systems’ (например ‘Ghosts’, ‘Close Your Eyes’ и ‘Endless Ways’) не успяват да превърнат ‘The Optimist’ в нещо повече от приятно слушане в летен следобед. Но „приятно” не е добър атестат за велика група като ANATHEMA.

 

Концептуално изпипаният ‘The Optimist’ всъщност има добре оформена структура с ясна вътрешна прогресия на темите, атмосферно-кинематографично начало и подобен край, но в нито един момент добре поставените електронни бийтове, акустични китари, пиано и рок структури не достигат до онова, което самите те направиха през 2001 с песни като ‘Pressure’ и ‘Looking Outside Inside’. ANATHEMA се стремят към финия баланс между масивните стени от (пост) рок звук и нежния ембиънт/пиано пасажи, но генерално се провалят в композиции като 'Can’t Let Go', ‘Leaving It Behind’ и ‘Wildfires’, а дори в доминираните от гласа на Лий Дъглас песни като ‘Ghosts’, ‘Close Your Eyes’ и ‘Endless Ways’ нивото е поносимо, но едновременно с това предвидимостта прави прослушването им втори, трети и десети път неналожително.

 

Финалното, разделено на две части ‘Back to the Start’, е ясна референция към края на ‘A Fine Day To Exit’, но и тук сравнението с нежността на ‘Temporary Peace’ и ‘In the Dog's House’ е нелепа. Единствено звука на морския прилив сякаш е същият.