Светът на рок музиката със сигурност доста се е променил през 22-те години от издаването на първия албум на FOO FIGHTERS.

Днес всичко е много по-независимо, по-разделено на ниши, и свито в по-малки мащаби. Тази група стои упорито почти сама като пример за обратното – гигантска, общодостъпна банда, живееща в настоящето и предлагаща интересна нова музика през две-три години.

Но това не значи, че самата група не се променя. FOO FIGHTERS отдавна не са музикантите, които ще ползват минорната ‘Doll’, само за да я противопоставят на енергична рок експлозия като ‘Monkey Wrench’ (и двете от ‘The Colour and the Shape’ от 1997-а, все едно не знаеш). От около десетилетие те постепенно вървят към по-зряло и разгърнато звучене.

‘Concrete and Gold’ е най-смелата крачка на FOO FIGHTERS в тази посока. В този албум това вече е различна група – целяща да разгърне идеите си в по-големи мащаби, да направи многопластови парчета и да ползва изразни средства, които досега сякаш е чувствала, че не са й по силите.

 

Тук FOO FIGHTERS боравят с мрак и психеделия, пречупвайки ги през поп перспектива. Резултатът на пръв поглед звучи съвсем характерно за тях. Но под повърхността има явен стремеж за израстване и преоткриване.

‘Run’ е може би най-типичното за групата парче в целия диск – макар и включва нетипични неща като крещене в куплетите, или извеждането на кийбордите на преден план. Но по-голямата част от албума е белязан от ехото на класически банди и похвати.

 

В ‘Make It Right’ FOO FIGHTERS пречупват през своята призма блусарския рок на ранните Led Zeppelin, a в ‘La Dee Da’ – фънк варианта на Zeppelin от късните им албуми, в които Джон Пол Джоунс вече пише повечето музика. ‘The Sky Is a Neighborhood’ е нещо като епична среща между инди рок и госпъл. 

Някъде тук, до средата на албума, FOO FIGHTERS вече са очертали крайностите на настоящия си експеримент. Втората половина продължава в същия дух, но може би вече не-толкова смело (или просто вече си свикнал). Най-ярките моменти са бавно набиращата сила и преливаща от хармонии ‘Dirty Water’ и тържествената кулминация с ‘The Line’.

И ‘Sunday Rain’, в която зад барабаните е Пол Макартни, а лийд вокалите са поверени на Тейлър Хокинс. Заглавното парче е повече мрачен епилог – протяжни акорди, унесено темпо и призрачно потиснати вокали от Грол. Това е най-близкото до дуум, което тази група някога е правила, макар като композиция да не стига до никъде.

...Но това, че току-що използвах думата “дуум” в текст за албум на FOO FIGHTERS, в който гостува и Джъстин Тимбърлейк, говори достатъчно за любопитните крайности в този албум. ‘Concrete and Gold’ звучи достатъчно различно, че да може да се тълкува като начало на нещо ново. Не всеки експеримент в него е успешен. Нито е лишен от пълнеж.

Но пък FOO FIGHTERS правят заявка да останат в историята не само като последната гигантска рок банда – ами и като класическа такава.