Нищо не стана по-лесно, когато екип в крайна сметка бе подбран и снимките започнаха – в самия им край режисьорът Брайън Сингър бе уволнен след скандал с много въпросителни и взаимни обвинения. В крайна сметка и Нютън Сигъл, и Декстър Флечър (който е и един от първите варианти за режисьор още през 2013) се включват в кашата, за да спасят филма – буквално седмици преди планирания край на снимките.

 

След всичко това, големите ни опасения бяха, че финалният резултат ще бъде по-скоро компромис, отколкото кинотриумф. Желанието на МЕЙ за „семеен филм” също не звучеше особено на място – в крайна сметка, QUEEN са рокенрол група, а не герои на Disney…

 

Дали защото светът е такъв, защото Господ обича да се подсмихва иронично някъде високо в небесата или пък защото сме достатъчно цинични и досетливи, но ‘Бохемска рапсодия’ се оказа точно толкова слаб, колкото очаквахме. На места – дори повече.

 

Хаотичното режисиране ясно си личи, а стремежът към „музикално преживяване за цялото семейство” е направил филмът беззъб, лековат, някак твърде цветен и весел, почти изцяло лишен от обичайните за тази музика хедонистични крайности. ‘Бохемска рапсодия’ изобилства от сцени, които изглеждат толкова нереалистично и захаросано, сякаш са част от набързо сглобен сериал за поп групата Х от Лондон, а не филм за издигането, падението и вселенското величие на едно от най-великите музикални явления на нашето време. Докато наблюдаваме тези цветове, усмивки и нелеп блясък в очите на актьорите, не един и два пъти си казвахме – „QUEEN заслужават много, много повече”.

 

Дразнещата стандартност се дължи както на неумелото режисиране, така и на безидейния сценарий, който сякаш наистина засяга някаква измислена британска банда, а не гигантите QUEEN. Млади, дългокоси момчета се срещат зад одимен пъб и само след пет минути вече са готови да бачкат заедно. Певецът им се оказва феноменален, но и другите знаят това-онова, затова след шеги и закачки записват велик дебют, следван от още изненадващо велики парчета и албуми. Още докато са на върха, славата, егото, мениджърите, алкохолът и наркотиците вземат връх, групата се изпокарва и на практика спира да действа за известно време. След години обаче порасналите момчета се прегръщат, излизат отново на сцена и триумфално отнасят главите на всички. Звучи познато, нали? Толкова познато, защото това не е само историята на QUEEN, а съдбата на десетки, стотици други. Едва ли няма други акценти, други моменти в историята им, които да бъдат ползвани, подчертавани, в които да се дълбае, за да бъде направен един наистина силен, достоен филм? Ние знаем, че има достатъчно такива. 

 

В ‘Бохемска рапсодия’ обаче има един силен, много силен елемент, който ни спира от това да наречем филма „катастрофа”. Това е РАМИ МАЛЕК, който доста успешно влиза в ролята на изключителния ФРЕДИ МЪРКЮРИ – полага страховити усилия да говори, да се шегува и дори да владее сцената като него. Тоест, успява във вероятно най-трудната си роля до момента и спасява много, ама наистина много от сцените, които с по-неподходящ актьор биха били истински непоносими. Което пък ни кара да съжаляваме два пъти повече за начина, по който се случи ‘Бохемска рапсодия’ – при нормален режисьор и сценарист, както и без съобразяване с желанията на БРАЙЪН МЕЙ и РОДЖЪР ТЕЙЛЪР, това можеше да е ролята на живота за МАЛЕК, той можеше да блести истински, а не просто да спасява потъващия кораб.

 

Най-лошото е запазено за последно. Финалът на филма е дълга, прекалено дълга концертна сцена, фокусираща се върху участието на QUEEN на големия Live Aid през 1985. Желанието вероятно е било всичко да завърши грандиозно, шумно и мощно, но фалшивите кадри на свирещите QUEEN и нелепо усмихнатата публика на ‘Уембли’ са несравними с истинския запис на онези 21 минути, в които ФРЕДИ и неговото семейство (както той нарича Мей, Тейлър и Дийкън) сякаш държат света в ръцете си.