По-удивителното обаче е друго. През всички тези години, ние внимателно слушаме DEAD CAN DANCE и почтително привеждаме глави в израз на уважение както към тяхната смелост и креативност, така и към тяхното постоянство. Защото въпреки огромният ни респект към тях, ние често се опасяваме от това каква ще бъде следващата им стъпка. Притесняваме се, че годините и абсолютно естественото творческо износване ще окажат своето влияние и най-накрая ще стигнем до DEAD CAN DANCE, който ще чуем веднъж, преди да пратим в кошчето. 

 

Нищо подобно.

 

Подобно на толкова различните от тях LAIBACH, ПЕРИ и ДЖЕРАРД сякаш са имунизирани от композирането на посредствена музика. Годините минават, те се променят и композициите, но които ни представят са достатъчно нови и различни, за да не ги обвиним в страхливо придържане към изпипана формула, а и достатъчно отчетливи, за да знаем, че това са именно DEAD CAN DANCE, а не някой от хилядите им етно клонинги.

 

‘Dionysus’ впечатлява и с още нещо – това е най-балканският и, без никакво съмнение, най-българският албум на великолепното дуо. Те винаги са имали своя сантимент към югоизточна Европа и Ориента, дори много ясно подчертават интереса си тъкмо към българския фолклор в ‘The Serpent’s Egg’ и ‘Aion’, но едва сега вплитат толкова ясно нашата коренна музика в техен албум.

 

Навремето сравнявахме (и с основание!) нашите хора ИСИХИЯ и македонските агенти АНАСТАСИJA с DEAD CAN DANCE, а дойде момент, в който да направим обратното! Наистина удивително. ‘Dance of the Bacchantes’, ‘Liberator of Minds’ и ‘The Mountain’ несъмнено водят към нашите земи – в тези песни усещаме българска народна музика, гайда, тъпан, чанове, орфически мистерии и древногръцко езичество. Както винаги, DEAD CAN DANCE мислят глобално, но обичат спецификата на локалните инструменти, затова в записите на ‘Dionysus’ са ползвани и бразилски, и словашки, и северноафрикански такива. Финалният резултат обаче е колкото DCD, толкова и силно балкански, древен, пропит с онзи дух и с онази пръст, която наричаме наша.

 

Освен с много красивия и обезоръжаващо изпипан саунд, ‘Dionysus’ има още едно качество, което го прави, нов, различен и неочакван. Това е първият DEAD CAN DANCE албум, построен около инструментала, а не около вокалите. Гласовете на ПЕРИ и ДЖЕРАРД звучат очарователно, както винаги, доминирайки определени части от композициите, но това всъщност е много повече инструментално, а не вокално упражнение.

 

Тези хора стават единствено по-мъдри с възрастта, затова можем единствено да се радваме, че тъкмо сега показаха най-ясно своята връзка с нас и нашите предци. ‘Dionysus’ е красиво, облагородяващо преживяване, нищо по-малко.